Джон Хокс - Странникът

Някъде в огнената стихия имаше изход, тъмен проход, който щеше да го върне в света на хората. Но огънят унищожаваше всички сенки, надигащият се дим превърна деня в нощ. Прекалено горещо, помисли си той. Не се диша. Върна се на площада и коленичи до каменния обелиск. Пейките в парка и сухите бурени се бяха подпалили. Всичко беше обхванато от пламъци. Гейбриъл покри главата си с ръце и се сви на топка. Пламъците го облизаха и го подпалиха.

А после всичко свърши. Гейбриъл отвори очи и видя овъглените останки на града и гората. Някои греди продължаваха да горят, дим се виеше към тъмносивото небе.

Бавно тръгна по улицата. Църквата, работилницата и магазинът за платове бяха изгорели. След миг стигна до края на града и останките от гората. Повечето дървета лежаха повалени на земята, но няколко продължаваха да стърчат като черни дървени фигури с извити ръце.

Върна се по стъпките си по покритите с пепел улици и видя насред руините да се издига дървен стълб от навес. Докосна го, плъзна ръка по гладката му повърхност. Възможно ли беше? Как беше оцелял? Почна да го обикаля и изведнъж видя бяла, измазана с хоросан стена само на десетина метра. Допреди миг я нямаше — или пък беше прекалено замаян, за да я забележи. Продължи да върви и откри насред пепелта бръснарски стол. Беше съвсем реален. Можеше да го докосне, да почувства кожата и дървените облегалки.

Осъзна, че градът ще се появи отново в абсолютно същата форма. Щеше да се издигне целият само за да изгори пак — това се повтаряше до безкрай. И тъкмо това беше проклятието на преградата от огън. Ако не успееше да открие прохода, щеше да остане в капана на вечния кръговрат на прераждане и унищожение.

Вместо да търси сенки, се върна на площада и се облегна на обелиска. Пред очите му се появи врата, после част от дървен тротоар. Градът започна да се оформя отново, да израства като живо същество. Димът изчезна и небето отново стана синьо. Всичко беше променено, но пак си оставаше същото, пепелта се стопяваше от слънчевите лъчи като мръсен сняг.

Най-сетне процесът беше завършен. Около него се появи град с празни улици и мъртви дървета. Съзнанието му малко се проясни. Забрави философските усуквания, каза си. Има само две форми на съществуване: равновесие и движение. Табулата изповядва идеала за политически и социален контрол, илюзията, че всичко трябва да остане същото. Но това беше студената празнота на пространството, не енергията на Светлината.

Започна да търси сянката. Като детектив, който търси улики, влизаше във всяка сграда и отваряше гардероби и долапи. Надничаше под леглата и се опитваше да погледне на всеки предмет от различен ъгъл. Може би щеше да успее да види прохода, ако застанеше на правилното място.

Навън въздухът му се стори малко по-топъл. Градът беше нов и завършен, но набираше сила за следващото избухване в пламъци. Гейбриъл започваше да се ядосва на неизбежността на кръговрата. Защо не можеше да предотврати това, което щеше да се случи? Запя някаква коледна песничка, наслаждаваше се на единствените звуци насред тишината. Отиде до църквата, отвори вратата и тръгна към дървения олтар.

Свещта се беше появила отново, все едно нищо не се беше случило, и гореше в месинговия свещник. Гейбриъл облиза палец и показалец и посегна да я загаси. В мига, в който я докосна, пламъчето политна от фитила и запърха около главата му като яркожълта пеперуда. Кацна на стъблото на една роза и сухото цвете пламна. Гейбриъл се опита да го изгаси с длан, но изхвръкнаха искри и подпалиха олтара.

Вместо да бяга от огъня, той седна на централната пейка и загледа как стихията се разпростира из църквата. Можеше ли да умре тук? Ако тялото му бъдеше унищожено, щеше ли да се появи отново, като олтара и бръснарския стол? Започна да усеща нарастващата топлина, но се опита да отхвърли новата реалност. Може би всичко това беше сън, поредното тълкувание на ума му.

Пушекът се вдигаше към тавана, после започна да се спуска надолу, притеглен от наполовина отворената врата. В мига, в който Гейбриъл стана, за да излезе, олтарът се превърна в колона от пламъци. Пушекът влезе в дробовете му. Той се закашля, погледна вляво и видя пред един от покритите с витражи прозорци да се появява сянка. Беше черна и плътна: носеше се напред-назад като потрепваща частица от нощта. Гейбриъл сграбчи една пейка и я повлече към стената. Стъпи на нея и се качи върху тесния перваз под прозореца.

Изтегли меча, замахна към сянката и дясната му ръка изчезна в мрака. Скачай, помисли си. Спасявай се. Започна да пада в тъмния проход, сякаш притеглен от пространството. В последния момент се обърна да погледне назад и видя на прага на църквата Майкъл.