Джон Хокс - Странникът

Силозът беше зейнал под него като двери към безкраен мрак. Той бавно се закатери по перилото… и изведнъж чу бученето в ушите си. Нещо не беше в ред с дясната половина на тялото му. Сякаш беше парализирана. Докато се мъчеше да се задържи, видя призрачна ръка, съставена от малки светли точици, да се появява от тялото му… а дясната му ръка висеше неподвижно отстрани. Държеше се с една ръка, но единственото, което можеше да направи, беше да се взира втренчено в светлината.

— Дръж се! — извика София. — Точно над теб съм!

Гласът на пътевиждащата накара призрачната ръка да изчезне. Гейбриъл не виждаше къде е София, но видя въже, което се спусна покрай бетонната стена. В мига, в който се пресегна и го сграбчи, скобата се откърти от бетона. Стълбата полетя покрай него и рухна далече долу.

Гейбриъл се изкатери на платформата и се просна на нея. Едва си поемаше дъх.

— Как си?

— Зле.

— Генераторът изключи. Пуснах го и веднага слязох тук.

— Заключила си ме.

— Да. Оставаше ти само още един ден.

Той се изправи и тръгна по коридора. София тръгна след него.

— Видях какво стана, Гейбриъл.

— Да. За малко не се пребих.

— Не говоря за това. Дясната ти ръка изтръпна за няколко секунди. Не можах да я видя, но знам, че Светлината излезе от тялото ти.

— Не съм сигурен ден ли е, нощ ли е, сънувам ли, или съм буден.

— Ти си странник като баща си. Не разбираш ли?

— О, стига вече. Не ща да съм странник. Искам да водя нормален живот.

Без да каже нито дума, София се приближи към Гейбриъл, сграбчи го отзад за колана и го дръпна с все сила. Гейбриъл се почувства така, сякаш нещо в него се скъса. И тогава усети как Светлината разкъса черупката си и се понесе нагоре, докато тялото му се свличаше по очи на пода. Беше ужасен, отчаяно му се искаше да се върне към познатото.

Погледна ръцете си и видя, че са се преобразили в стотици светли точици, всяка се виждаше съвсем ясно и искреше като звезда. София коленичи до празното тяло, а странникът се понесе нагоре и мина през бетонната плоча на тавана.

Звездите сякаш се събраха накуп, а той се превърна в концентрирана точка от енергия. Беше цял океан, събран в капка вода, планина, смачкана в песъчинка. И тогава частицата, която съдържаше енергията му, истинското му съзнание влезе в нещо като тунел или коридор, който го изстреля напред.

Движението можеше да е продължило хиляда години или само частица от секундата — беше загубил представа за времето. Знаеше само, че се движи много бързо; стрелкаше се в мрака по ръба на ограничено пространство. А после движението спря и дойде ред на трансформирането. Един дъх, по-живителен и проникващ от кислорода в дробовете, изпълни съществото му.

Върви. Намери пътя.

Отвори очи и видя, че пада през синьо небе. Погледна надолу, настрани, навсякъде, но не видя нищо. Под него нямаше земя. Нямаше нищо. Това беше преградата от въздух. Осъзна, че винаги е знаел за съществуването й. При скачането с парашут беше опитвал да пресъздаде това чувство в собствения си свят.

Но сега беше освободен от неизбежното приземяване. Затвори очи за миг, после отново ги отвори. Изви гърба си и простря ръце, за да направлява движението си през въздуха. Търси проход! Така му беше казала София. Имало проход, който минавал през четирите прегради и водел към другите светове. Той се наклони надясно и започна да се вие надолу като ястреб, който търси плячка.

А после видя в далечината тънка черна линия, подобна на сянка, носеше се в пространството. Протегна ръце и се понесе косо надолу и наляво. Сянката стана овална и той се понесе към тъмния и център.

Отново усети светлина, движение напред и вдъхващо живот дихание. Отвори очи и видя, че стои насред пустиня; червената земя се разтвори с пукот, сякаш се мъчеше да си поеме дъх. Гейбриъл се огледа. Небето беше сапфиреносиньо. Макар че слънце нямаше, светлина струеше от всяка точка на хоризонта. Никакви скали, никакви растения. Нито долини, нито планини. Беше задържан от преградата на земята, единственото вертикално нещо в равнинния свят.

Тръгна. Вървя дълго. Спря и се огледа. Гледната му точка не се беше променила. Коленичи и докосна червената земя с пръсти. Трябваше му втора отправна точка, още нещо, което да потвърди собственото му съществуване. Зарита и зарови земята, направи купчинка пръст, висока двайсетина сантиметра.

Като малко дете, направило кофичка от пясък и така променило света, обиколи купчинката няколко пъти, за да се увери, че съществува. Тръгна пак, броеше крачките си. Петдесет. Осемдесет. Сто. Когато се обърна, купчинката беше изчезнала.