Джон Хокс - Странникът

Ядосан, Гейбриъл захвърли пенито и я последва.

— От колко време съм под земята?

— Не се тревожи за това.

— Не се тревожа. Просто искам да знам. Колко време съм прекарал тук и още колко дни трябва да остана?

— Върви да спиш и не забравяй да сънуваш.

Гейбриъл си помисли дали да не си тръгне, после реши да не го прави. Ако си отидеше по-рано, трябваше да обяснява решението си пред Мая. Ако останеше още няколко дни и се провалеше, никой нямаше да го е грижа какво е станало с него.

Спи. Още един сън. Когато отвори очи, стоеше в двора на голяма тухлена сграда. Приличаше на манастир или на училище, но нямаше жива душа. По земята имаше разхвърляни късчета хартия, вятърът ги разнасяше из въздуха.

Гейбриъл се извърна, прекрачи през отворената врата и влезе в дълъг коридор с разбити прозорци от едната страна. Нямаше трупове, нито кървави петна, но той мигновено разбра, че тук са се били хора. Вятърът духаше през празните рамки на прозорците. Лист от бележник с разчертани редове, се носеше по пода. Той стигна до края на коридора, зави и видя жена с черна коса — седеше на пода и държеше в скута си главата на някакъв мъж. Когато се приближи, видя собственото си тяло. Очите му бяха затворени и изглежда, не дишаше.

Жената вдигна глава и отметна дългата коса от лицето си. Беше Мая. Дрехите й бяха целите в кръв, строшеният й меч лежеше на пода до краката й. Тя здраво стискаше тялото му и го люлееше. Но най-страшното беше, че плачеше.

Гейбриъл се събуди в толкова непрогледен мрак, че му беше трудно да разбере жив ли е, или мъртъв.

— София! — извика той и гласът му отекна в бетонните стени. Нещо беше станало с жиците или с генератора. Всички крушки бяха угаснали и цареше пълен мрак. Гледай да не се паникьосаш! Бръкна под леглото и извади лампата с кибрита. Пламъчето на клечката го заслепи. Той запали лампата и помещението се изпълни със светлина.

Чу силно тракане отляво. Обърна глава и видя една гърмяща змия на половин метър от крака си. Беше проникнала в силоза и сега беше привлечена от топлината на тялото му. Тя вдигна глава, готова да го ухапе.

Изведнъж една огромна кралска змия се плъзна от сенките като права черна линия и захапа гърмящата змия точно зад главата. Двете се загърчиха по бетонния под, кралската змия уви тяло около жертвата си.

Гейбриъл изскочи в коридора. Светлините бяха угаснали и му трябваха пет минути, докато открие аварийната стълба, която водеше на повърхността. Ботушите му кънтяха по стъпалата. Стигна до люка и напъна с все сили. Беше заключен.

— София! — извика той. — София!

Но никой не му отговори. Гейбриъл се върна в главния тунел и спря под угасналите крушки. Всичките му опити да стане странник се бяха оказали напразни. Беше безсмислено да продължава. Щом София бе решила да затвори люка, той щеше да влезе в ракетните силози и да открие друг изход.

Тръгна бързо по тунела и после през лабиринта коридори. Силозите бяха проектирани така, че да отклоняват пламъците при изстрелването на ракета, и той непрекъснато се натъкваше на вентилационни шахти, които не водеха никъде. Накрая спря и погледна лампата. Пламъкът потрепваше на няколко секунди и се накланяше, сякаш подухван от лек ветрец. Тръгна бавно в противоположната посока и скоро усети хладен полъх. Провря се в пролуката на разкъртена метална врата и се озова на платформа, която стърчеше от стената по средата на силоза за изстрелване.

Силозът представляваше огромна вертикална пещера с бетонни стени. Преди години правителството беше демонтирало ракетите, насочени към Съветския съюз, но той можеше да види мрачните очертания на ракетната площадка на стотина метра под краката си. И да, ето го — слънчев лъч, прокрадващ се през пукнатина в капака на силоза.

Нещо капна на бузата му. Подземна вода се процеждаше през пукнатините в бетонната стена. Гейбриъл вдигна лампата и започна да се катери по стълбата към светлината. Стъпалата се клатеха: болтовете, които ги държаха, бяха ръждясали от просмуквалата се петдесет години вода.

По-бавно, каза си той. Внимавай. Но стълбите започнаха да треперят като живи. Изведнъж един болт се изтръгна от стената и политна надолу в мрака. Гейбриъл спря и го чу как се удари в платформата. После, също като картечен откос, още десетина болта се откъртиха от бетона и стълбата започна да се отделя от стената.

Той пусна лампата и се хвана за перилата с две ръце. Горната част на стълбата се наклони към него. Още болтове се измъкнаха и той полетя надолу и си удари гърба в бетона на десетина метра под платформата. Стълбата вече се държеше само на една от подпорните скоби.