Джон Хокс - Странникът

Заля го паника. Той седна, затвори очи и си почина, после стана и продължи да върви. Търсеше прохода. Чувстваше се съкрушен и изгубен. Риташе земята с ботуш. Пръст и прахоляк се вдигаха във въздуха, падаха и тази нова действителност мигновено ги поглъщаше.

Погледна назад и видя тъмно петно. Беше собствената му сянка, която го следваше в безцелното му пътуване, но образът имаше необичайна дълбочина и контраст, сякаш някой го беше изрязал в земята. Това ли беше изходът? През цялото време ли го беше следвал? Гейбриъл затвори очи, падна назад и проходът го дръпна в себе си.

Дишай, каза си, дишай пак. Беше коленичил на прашна улица насред някакъв град. Изправи се внимателно, очакваше земята да се продъни и да пропадне във въздух, вода или пустинен свят. Затропа с крака по улицата като човек, обзет от внезапен пристъп на ярост, но новата действителност се държеше и отказваше да изчезне.

Градът му заприлича на граничен пост в стар уестърн, място, където очакваш да видиш каубои, шерифи и вариететни актриси. Сградите бяха на по два или три етажа, построени от дъски, с покриви от летви. От двете страни на улицата имаше дървени тротоари, сякаш строителите бяха искали да попречат на калта да влезе през прага. Но кал нямаше, нито дъжд, никаква вода нямаше. Няколкото дървета по улицата бяха изсъхнали — със съсухрени кафяви листа.

Гейбриъл изтегли нефритения меч, стисна го здраво и тръгна по единия тротоар. Натисна дръжката на една врата — не беше заключено — и влезе в бръснарница с три стола. По стените висяха огледала и Гейбриъл видя собственото си лице и меча в ръката си. Изглеждаше уплашен, като човек, който очаква всеки миг да го нападнат. Махни се от тук. Побързай. Излезе на тротоара под ясното небе и безжизнените дървета.

Всички врати бяха отключени и той претърсваше сграда след сграда. Стъпките му отекваха по дървения тротоар. Откри магазин, пълен с какви ли не топове плат. Жилището беше на втория етаж. Имаше мивка с ръчна помпа и чугунена печка. На масата бяха сложени три чинии и три чаши, но полиците и кутията за лед бяха празни. В друга сграда откри работилница с недовършени бъчви.

Градът имаше само две улици: пресичаха се на градския площад, където имаше пейки и каменен обелиск. На паметника нямаше надпис, само поредица геометрични символи, които включваха кръг, триъгълник и пентаграма. Гейбриъл продължи и стигна до края на града и до ограда от изсъхнали дървета и трънаци. Известно време търси път, после се отказа и се върна на площада.

— Ей! — извика. — Има ли някой?

Никой не му отговори. Мечът го караше да се чувства страхливец и той го прибра в ножницата.

Една постройка до площада беше с куполообразен покрив, вратата беше от тъмно дърво. Гейбриъл я бутна, влезе и се озова в църква с пейки и витражи на сложни геометрични фигури.

Липсващите обитатели на града бяха украсили олтара с рози, вече увехнали и избледнели, само загатващи за някогашните си ярки цветове. Черна свещ гореше по средата на сухите дарове към боговете. Яркият пламък потрепваше. Освен него това беше единственото нещо в целия град, което беше живо и се движеше.

Той пристъпи към олтара и издиша дълбоко, като въздишка. Черната свещ падна от месинговия свещник и пламъкът близна сухите цветчета и листа. Една роза се подпали и оранжевият пламък се спусна по стъблото към следващото цвете. Гейбриъл започна да търси бутилка вода или кофа пясък, нещо, с което да загаси пожара. Нищо. Целият олтар вече гореше. Пламъци се виеха по стълбовете и стигаха до спираловидните дърворезби.

Гейбриъл изтича навън и застана по средата на улицата. Устата му беше отворена, но не издаде нито звук. Къде можеше да се скрие? Можеше ли да се спаси? Опита се да овладее страха си. Затича по улицата, която минаваше покрай бръснарницата и магазина за платове. Стигна до края на града, спря и погледна гората. Всички дървета горяха, пушекът се виеше към небето като огромна сива стена.

Пепел докосна бузата му и той я избърса. Знаеше, че няма изход, но затича обратно към църквата. Пушек излизаше през пукнатините на тежката врата. Витражите по прозорците светеха отвътре. Върху централния прозорец се появи пукнатина и започна да се разширява, като рана от нож. Въздухът в сградата се разшири и витражът се пръсна, по улицата се посипа дъжд от стъкла. Пламъците лумнаха през прозореца, черен дим се изви над белия купол.

Той хукна към другия край на града и видя как един бор се подпали и запращя. Върни се, помисли си. Бягай. Но всички сгради горяха. Горещината предизвика вятър, който понесе пепелта като листа в есенна буря.