Реймънд Хури - Последният тамплиер

- Ами... нека просто кажем, че се нуждая от нещо далеч по-сигурно, за да се отправя през глухата провинция в подобен поход.

- Искаш да кажеш, че се нуждаеш от някакъв знак? От необоримо, доказано чудо?

- Нещо такова.

После настъпи кратко мълчание, през което той само се усмихна.

- Какво? - попита тя.

- Знаеш ли, проблемът с чудесата е, че... ако имаш достатъчно вяра, нямаш нужда от тях, а ако се съмняваш, то тогава никое чудо няма да ти бъде достатъчно.

- Така ли? Лично аз се сещам поне за няколко неща, които напълно са в състояние да ме убедят.

- А може би те са около теб. Просто не ги виждаш.

Това вече окончателно я хвърли в оркестъра.

- Стига вече! Ти си отговорен агент от ФБР, а искаш да ме убедиш, че вярваш в чудеса, така ли?

Той само сви рамене, след което отвърна:

- Нека си представим следното. Вървиш си по улицата и се каниш да пресечеш, и точно тогава, без никаква особена причина, точно когато единият ти крак е вече на платното, се заковаваш на място. И в този отрязък от секундата покрай теб профучава камион или автобус. Минава на сантиметри от лицето ти, точно там, където си щял да бъдеш, ако не беше спрял. Не разбираш защо, но си наясно, че нещо те е накарало да спреш. Нещо е спасило живота ти. А най-интересното е, че после вероятно ще споделиш с някого: „Цяло чудо е, че съм още жив!". За мен това си е точно такова - чудо.

- Значи ти го наричаш чудо. А аз го наричам случайност.

- Лесно е да вярваш, когато стоиш пред лицето на някакво чудо. Но истинското изпитание на вярата е тогава, когато около себе си не виждаш никакви знаци.

Тя продължаваше да се озадачава още повече. Не беше очаквала подобно нещо от него. Не беше убедена как да реагира. Знаеше само, че не е склонна да гледа на нещата в живота по този начин.

- Май говориш сериозно - отбеляза замислено.

- Да, напълно - кимна той.

- Добре тогава. Отговори ми на този въпрос: точно какво количество вяра, имам предвид истинска вяра, като твоята, е необходима, за да бъдеш агент?

- Какво имаш предвид?

Тес подозираше, че той отлично знае какво има предвид; че се е сблъсквал с подобен въпрос и други път. Но все пак реши да продължи:

- Един агент не приема никого и нищо на доверие. За него нищо не е даденост. Вие работите с конкретни факти, с доказателства. Факти, които са извън всякакво съмнение.

- Точно така - кимна съвсем спокойно той.

- Как тогава се съчетава всичко това с твоята вяра?

- Моята вяра е в Бога, а не в човека.

- Стига де! Не може да е чак толкова просто!

- Напротив, точно толкова просто е - отговори той с твърде смущаващо самообладание.

Тес поклати глава, като че ли отпъждаше някаква своя мисъл.

- Честно да ти кажа, досега се смятах за човек, който преценява добре хората. Но ето, че в твоя случай съм сгрешила. Въобще не те възприемах като... как да се изразя... като вярващ. Семейството ти ли е било такова?

- Не, родителите ми не бяха особено религиозни хора. Случи се по-късно.

Тя го зачака да продължи, но той не го направи. Тес се почувства неловко.

- Виж какво, съжалявам! Това вероятно е личен проблем за теб, а аз най-нетактично те заливам с разни въпроси.

- Всъщност, въобще не е проблем. Баща ми почина още докато бях твърде малък и след това никак не ми беше лесно. Единственият човек, който тогава ми предложи помощта си, беше енорийският свещеник. Той ми помогна да намеря пътя, а после, не знам... някак си всичко това остана. Ето така стоят нещата.

- Ясно.

- Ами ти? Доколкото разбирам, възпитанието ти в семейството не е било особено религиозно.

- Да, така е. Атмосферата беше академична, археологическа, научна. Така че, за мен беше доста трудно да примиря онова, което виждах около себе си, с идеята за божественото начало. После пък установих, че Айнщайн също не е бил вярващ, та си казах, че щом най-умният човек на планетата е преценил тази концепция като не особено добра, то тогава...

- Да, разбирам - кимна безизразно той. - Доста от най-добрите ми приятели са атеисти.

Тя го погледна крадешком, забеляза го, че се усмихва, и рече:

- Радвам се, че е така. - Макар че не бе напълно съгласна с него. Ако трябваше да се определи по отношение на вярата, би се нарекла по-скоро агностичка, а не атеистка.

После го поведе към дневната. Когато влязоха там, погледът му падна върху екрана на телевизора. Даваха епизод от „Смолвил" - серии за приключенията на Супермен като тийнейджър. Вторачен невиждащо в екрана, той най-неочаквано смени рязко темата.

- Искам да те попитам нещо. За Уилям Ванс.