Реймънд Хури - Последният тамплиер

- Остават ни още двама рицари. Или може би само един. Ако четвъртият е този, който извършва убийствата.

26.

Очите го смъдяха от множеството часове, прекарани в разчитането на древните ръкописи. Свали очилата си и ги разтри с влажна хавлиена кърпа.

Колко ли време беше изминало? Дали вече е сутрин? Или може би вечер? Откакто се бе върнал тук след нападението в музея „Метрополитън", той беше загубил всякаква представа за време.

Сигурно медиите - тази глутница безполезни, полуграмотни същества, вече раздухват случая като обир или въоръжен грабеж. А случилото се не беше нито едно от двете. Ала вероятно нито един човек, дори и онези на най-високо, не би проумял неговия начин на мислене - за него станалото беше просто извършване на научен експеримент. И си беше точно такова.

Защото не след дълго светът щеше да разбере какво точно е представлявало събитието от съботната вечер - първата крачка към нещо, което ще промени безвъзвратно начина, по който повечето хора възприемат света около себе си. Крачка, която съвсем скоро ще свали покрова от очите им и ще отвори дребнавите им умове за нещо, излизащо далеч отвъд пределите на бледото им въображение.

Почти стигнах. Остава ми съвсем малко до края!

Той се обърна и погледна стената зад себе си, където висеше един календар. Въпреки че часът от денонощието вече нямаше никакво значение, датите винаги бяха важни.

Една от тях беше оградена с червено.

Отправяйки отново поглед към резултатите от работата си с многостепенния роторен декодер, той препрочете един конкретен пасаж, който не му даваше мира още от мига, в който го беше разшифровал.

Да, безспорно загадъчно. После се усмихна на себе си, защото си даде сметка, че подсъзнателно бе подбрал именно думата, която му трябваше. Защото точно за този ръкопис очевидно не е било достатъчно само да бъде закодиран - преди шифроването той е бил съставен като загадка.

Усети, че се изпълва с възхита към човека, съставил документа.

После се смръщи. Налагаше се да го разгадае колкото е възможно по-бързо. Доколкото му беше известно, следите му бяха перфектно прикрити, но не можеше да си позволи да прояви глупостта да подцени своя враг. За нещастие, за да успее да разплете загадката, се налагаше да отиде в някоя библиотека. Това означаваше, че ще се наложи да напусне сигурността на своя дом и да излезе над земята.

Замисли се и стигна до заключението, че най-вероятно сега е вечер. Значи може да се отбие до библиотеката. Обаче ще бъде много внимателен. За всеки случай - ако някой вече е успял да направи връзката и да е предупредил библиотекарите да докладват за всички хора, които търсят материали на конкретна тема.

После се усмихна на себе си. Това си беше чиста проба параноя. Никой не би могъл да бъде чак толкова умен, че да свърже нещата.

След посещението си в библиотеката ще се върне тук, най-вероятно вече с разрешението на загадката, и ще довърши разшифроването на останалите абзаци от ръкописите.

Отново отправи поглед към календара с оградената в червено дата.

Дата, която се бе запечатала в паметта му завинаги.

Дата, която никога не би могъл да забрави.

Имаше да изпълни едно малко, но изключително важно и болезнено задължение.

А след това, ако всичко се развива по план, и с напълно разшифрования ръкопис, той щеше да изпълни мисията, която съдбата така несправедливо му бе поверила.

27.

Монсиньор Де Анджелис седеше на твърдия плетен стол в стаята си на най-горния етаж в аскетичното общежитие на Оливър Стрийт, където диоцезът му беше уредил преспиване по време на престоя му в Ню Йорк. Не беше чак толкова зле.

Общежитието отговаряше напълно на неговата цел - намираше се само на няколко преки източно от Федерал Плаза. А гледката към моста „Бруклин", която се разкриваше от горните етажи, бе достойна да породи романтични видения в сърцата на пуристите, които обикновено обитаваха тази стая. Но за него усилията ѝ в тази насока си оставаха напразни.

Защото точно сега не можеше да се каже, че свещеникът се намира в пуристко състояние на духа.

Провери колко е часът, после вдигна капачето на мобилния си телефон и набра Рим. Отговори му кардинал Риенци, помърмори, както си му беше редът, че не желае да притеснява кардинал Бруньоне, а накрая се примири - нещо, в което Де Анджелис въобще не се съмняваше.

- Кажи ми, че имаш добри новини, Майкъл! - заяви Бруньоне, като прочисти гърлото си.