Реймънд Хури - Последният тамплиер

- Отговори ми! - повтори гласът, все така мек, но вече звучащ далеч по-рязко.

- Мамка ти! - прошепна Гюс. Само дето всъщност не го изрече на глас. Устните му оформиха думите, после ги чу в главата си, но от тях не излезе никакъв звук.

Къде му е шибаният глас, за бога?!

- Аха - прошепна гласът до него. - Това е от лидокаина. - Малка доза, но достатъчна, за да обездвижи гласните ти струни. Доста дразнещо е, че не можеш да говориш. Обаче хубавото в ситуацията е, че и не можеш да пищиш.

Да пищи ли?

Пръстите, които бяха потърсили толкова внимателно пулса му, се приземиха върху лявото му бедро - точно там, където го бе уцелил куршумът. За момент просто замряха там, но после внезапно оживяха и натиснаха раната му. Силно. Много силно.

През цялото му тяло премина остра болка, сякаш го бяха пронизали с нажежен ръжен. Той изпищя.

Беззвучно.

Точно миг, преди да изпадне в безсъзнание, пръстите отпуснаха леко захвата и в гърлото му се образува проклета слюнка. Гюс си помисли, че сигурно ще повърне. После ръцете на мъжа до него отново го докоснаха и той конвулсивно се отдръпна. Но този път докосването беше нежно.

- Левичар ли си или десничар? - попита нежният глас.

Гюс вече се потеше като магаре. Левичар ли е или десничар? Какво значение има това, мътните го взели?! Повдигна едва-едва пръстите на дясната си ръка и не след дълго усети, че между тях поставят нещо. Молив.

- Просто ми напиши всички имена, които знаеш - каза му гласът, повеждайки ръката му към нещо, което, според болния, като че ли беше бележник.

С привързани очи и лишен от глас, Гюс се почувства напълно изолиран от света. И много сам - далеч по-самотен, отколкото би могъл да си представи. Къде са всички тук? Къде са докторите, сестрите, шибаните ченгета, за бога?!

Пръстите отново стиснаха плътта около раната му и стиснаха здраво. Този път по-силно и по-продължително. Тялото му отново беше пронизано от болка, раздираща, мъчителна, адска. Като че ли всеки нерв по тялото му се подпали. Гюс изпъна каишите, пищейки беззвучно.

- Не е необходимо да продължаваме така цяла нощ - изрече спокойно мъжът до него. - Просто ми дай имената, които знаеш.

Той знаеше само едно име. И го написа.

- Бранко... Петрович? - попита нежно мъжът.

Гюс побърза да кимне.

- А другите?

Гюс разклати глава. Това е единственото, което знам, мамка ти!

Отново онези пръсти.

Натискащи по-силно, по-дълбоко. Изцеждащи и последните му останали жизнени сили. Болката.

Беззвучният писък.

Мамицата му мръсна! Гюс изгуби представа за времето. Успя да напише името на мястото, където работеше Бранко. И после единственото друго, което написа, бе: „не".

И пак болката. И отново, и отново.

Накрая, изпълнен с огромно облекчение, той усети, че изваждат молива от пръстите му. Най-сетне човекът му повярва, че казва истината.

Сега Гюс долови някакви нови звуци, които не успя да разпознае. После отново усети как пръстите на мъжа повдигат бинтовете на същото място. Сви се, но този път почти не усети проникването на иглата.

- Ето ти още малко болкоуспокояващо - прошепна мъжът. - Ще премахне болката, която усещаш, и ще ти помогне да заспиш.

Гюс усети как в главата му се надига някаква тежка умора, която постепенно обхваща и тялото му, а с нея дойде и облекчението, че изпитанието и болката са свършили. Но точно в този момент той си даде сметка, че забравата, в която постепенно потъваше, ще бъде сън, от който той никога повече няма да се събуди.

Изпълнен с отчаяние, той се опита да се раздвижи, ала не успя. А след няколко секунди като че ли окончателно изгуби желание да се движи. Отпусна се. Накъдето и да беше се запътил, със сигурност щеше да бъде място, далеч по-красиво и добро от клоаката, в която беше прекарал целия си окаян живот.

23.

Райли се измъкна от леглото, навлече си една тениска и се загледа през прозореца на своя апартамент на четвъртия етаж. Улиците навън бяха потънали в гробовна тишина. Онази изтъркана сентенция за града, който никога не спял, очевидно важеше само за него.

Той самият рядко спеше добре и причините за това бяха много. Една от тях беше неспособността да изключва съзнанието си. Проблемът го преследваше вече години наред -непрекъснато прехвърляше в ума си улики, данни и следи, свързани със случая, по който в момента работеше. Със самото заспиване нямаше проблем. По този въпрос обикновено грижата имаше изтощението. Но когато циферблатът на часовника достигнеше кошмарния праг на 4 часа сутринта, той се ококорваше и осъзнаваше, че мозъкът му вече работи на пълни обороти, пресява, анализира и претърсва за липсващата брънка информация, която би могла да спаси десетки човешки животи.