Реймънд Хури - Последният тамплиер

- Дали смятам, че тамплиерите са били пазители на тайна, била тя добра или лоша, свързана с ранните години на Църквата? - обърна се към нея той. - Честно казано, нямам никаква представа.

Tec отвърна поглед, опитвайки се да прикрие разочароването си. Но точно тогава той се приведе към нея:

- Дали обаче мисля, че е възможно да съществува връзка между тамплиерите и случилото се в музея? - Пауза, едва забележимо кимване и накрая лека усмивка. - Да! Убеден съм, че по този въпрос си струва да се помисли!

22.

За Гюс Уолдрън този ден определено не беше от най-добрите.

Спомняше си, че се бе събудил преди известно време. Но преди колко точно - не можеше да каже. А после отново се бе унесъл. И сега бе повторно буден. И като че ли най-сетне идваше в съзнание.

Даваше си сметка, че формата му никак не е добра. Примигна, спомняйки си катастрофата. Тялото му се чувстваше така, сякаш го бяха бъхтили много повече, отколкото средностатистическата телешка пържола в „Чиприани". А дразнещите, нескончаеми писукания на мониторите около него в никакъв случай не му помагаха да дойде на себе си.

Знаеше, че се намира в болница - писуканията и характерните за подобно място шумове бяха повече от показателни. Налагаше се да се осланя на слуха си, тъй като в момента не виждаше абсолютно нищо. Болката и смъденето в очите му бяха неописуеми. А когато се опита да се раздвижи, разбра, че не може. „Завързали са ме за леглото! Но като че ли не особено здраво. Значи причините са болнични, а не полицейски." Това беше добре. Ръцете му се вдигнаха към лицето, опипвайки бинтовете. Но усети и друго нещо - навсякъде му бяха напъхали разни тръбички.

Нямаше никакъв смисъл да се бунтува. Не и точно в този момент. Първо трябваше да разбере точно колко е ранен, а и за да се измъкне оттук, му беше необходимо и зрението. Затова, докато не е наясно със залога, ще се наложи да направи сделка с ченгетата. Но какво можеше да им предложи той? Трябваше му нещо голямо, защото на тях хич нямаше да им допадне факта, че точно той бе отнесъл главата на онзи шибан пазач. Май наистина не трябваше да го прави. Просто стана така, че докато яздеше натруфен и важен като някакъв принц от приказките, му хрумна да провери какво ли е да се пробва срещу истински човек. И усещането си го биваше - по този въпрос нямаше никакъв спор.

Да, сети се какво може да направи. Да изпее Бранко Петрович. И без това отдавна се бе наточил на онзи шибаняк, задето не му каза името на човека, който ги беше наел - непрекъснато тънтонеше за това колко готина била идеята с празните звена. Сега вече Гюс разбираше защо е така - той беше нает от Петрович, който пък е бил нает от някой друг, който на свой ред е бил нает от някакъв трети задник. Кой може да каже колко точно за празните звена, преди да се стигне до човека, който ченгетата трябваше да заковат?

За миг болничните шумове се усилиха, а после отново се отдалечиха. Сигурно вратата се е отворила и затворила. Гюс чу нечии стъпки, проскърцващи по пода, сякаш някой приближаваше леглото му. После този, който беше влязъл, вдигна ръката на болния и постави върховете на пръстите си върху вътрешната страна на китката на Гюс. Сигурно някой доктор или сестра, които му проверяват пулса. Не, по-скоро беше лекар. Тези пръсти бяха по-твърди, по-силни от пръстите на медицинска сестра.

Гюс реши, че на всяка цена трябва да разбере какво е състоянието му.

- Кой е? Докторе, ти ли си?

Който и да беше, не отговори. Сега пръстите повдигаха бинтовете, които опасваха главата и ушите му.

Гюс отвори уста, за да зададе въпрос, но точно в този моменг устата му беше запушена от нечия силна ръка. Тилът му бе пронизан от такава неописуема болка, че цялото му тяло се разтресе.

Ръката натисна още по-силно, превръщайки виковете на Гюс в приглушен вой. Във врата и около гърлото му се разля горещина. А после, много бавно, ръката се поотпусна.

В ухото му зашепна нечий мек мъжки глас. Гюс усети топлия дъх на човека до него.

- Лекарите няма да позволят на никого да те разпитва още доста време. Обаче аз не мога да чакам. Налага се да знам кой те е наел.

Какво, по дяволите...

Гюс се опита да се надигне в леглото, ала каишите не му позволиха, а ръката, която още лежеше върху устата му, го върна бързо на място.

- Отговори ми на въпроса! - настоя гласът.

Кой е този? Не може да е ченге. Да не би да е някой мръсник, който се опитва да се набута в играта и да щипне част от плячката му от музея? Но ако е такъв, защо ще го пита кой го е наел?