Реймънд Хури - Последният тамплиер

От доста време насам усещаше, че Гаспар Шез му вярва, въпреки че нито за миг не отслаби силата на ударите си върху крехкото му тяло. Знаеше също така, че и папата му вярва, ала главата на Църквата не възнамеряваше да запознава краля с малката си тайна. Кралят от своя страна се нуждаеше от богатствата, които бе убеден, че тамплиерите са натрупали през тези двеста години, откакто съществуваше орденът им. А нуждите на краля очевидно помитаха като порой изводите, които всеки разумен човек би си направил при вида на този пречупен физически мъж, който висеше на веригите пред него.

- Няма смисъл - въздъхна кралят и се обърна, все така бесен, но очевидно примирен като жертвата си. - Съкровището сигурно е било изнесено от страната още през онази първа нощ.

Жак дьо Моле наблюдаваше папата, който продължаваше да се прави, че не го вижда. Да, ходовете на този човек бяха наистина брилянтно изпипани. Великият магистър изпита някакво перверзно удоволствие, давайки си сметка за този факт. А осъзнаването му затвърди още повече неговата решимост, защото действията на подлата невестулка потвърждаваха за сетен път благородната цел на тамплиерите.

Кралят изгледа студено дребния, но як мъчител и попита:

- Колко от тях все още живеят сред тези стени?

Тялото на Моле се стегна. За първи път имаше възможността да научи за съдбата на своите братя от Парижкия храм. Гаспар Шез съобщи, че освен самия Велик магистър, е останал жив само неговият заместник.

Жак дьо Моле затвори очи. В съзнанието му нахлу порой от ужасяващи картини. Всички са мъртви. А бяхме толкова близо... Само ако... Само ако бяха получили вест от „Фалкън Темпъл", от Емар и неговите хора...

Но нищо.

Храмът на сокола - „Фалкън Темпъл", заедно с безценния си товар, бе изчезнал завинаги.

Кралят се обърна, погледна за последен път развалината, наречена човек, и отсече:

- Довършете го!

Мъчителят протътри крака към краля и попита тихо:

- Кога, Ваше величество?

- Утре сутрин

Когато чу тези думи, Моле усети нещо, което протече през цялото му тяло - нещо, което в първия момент не успя да проумее. Беше чувство, каквото не бе изпитвал много години.

Облекчение.

През подпухналите си очи хвърли поглед към папата и веднага усети едва сдържаното му задоволство.

- А какво ще стане със собствеността им? - попита папата треперливо. Моле бе наясно, че малкото неща, оставащи след тях, не биха могли да помогнат на краля да изплати дълговете си. - Книгите, документите, предметите на изкуството... Те принадлежат на Църквата.

- Вземай ги! - махна небрежно кралят.

После хвърли последен, изпепеляващ поглед на Моле и излезе с гръм и трясък от килията, следван плътно от верния си антураж.

За части от секундата погледите на папата и на Великия магистър се срещнаха. Климент не издържа и също побърза да напусне килията. Но в този кратък промеждутък от време Моле разчете докрай мислете му, които потвърдиха онова, което досега само бе предполагал за дребосъка - че той е просто един подъл интригант, успял да изманипулира алчния крал, за да постигне собствените си цели. Или по-точно - целите на Църквата.

Подъл интригант, който го бе победил.

Ала Жак дьо Моле не възнамеряваше да го остави да живее със задоволството на тази мисъл. Вдигна глава, събра цялата си сила, която му беше останала, и я концентрира в изпепеляващия си, изпълнен с горда увереност поглед, отразяващ неминуемостта на възмездието. Разкривените черти на папата се изпънаха от ужас. Но малко след това той се овладя, присви очи и вдигна качулката си.

Напуканите устни на Великия магистър се разкривиха в нещо, което можеше да се нарече усмивка. Знаеше, че е успял да посее ядката на съмнението в душата на дребното мекотело.

Все пак си беше някаква победа.

Тази нощ папата нямаше да се радва на спокоен сън.

„Победата в тази битка може и да е твоя помисли си Жак дьо Моле, - ала войната ни изобщо не е приключила!"

И с тази мисъл Великият магистър притвори очи и зачака приближаването на смъртта.

21.

Колкото и да му беше приятно да си седи тук и да разговаря с Tec, Райли не виждаше никакъв смисъл в нито едно от нещата, които тя му беше разказала. Група самоотвержени рицари се превръщат в средновековна супер сила, а после Църквата им подрязва крилата и така те изчезват безславно в аналите на историята. Хубаво де, но какво общо има всичко това с банда въоръжени обирджии, разбиващи музей седемстотин години по-късно?