Реймънд Хури - Последният тамплиер

- И се стоварили с грохот на земята - отбеляза Райли.

- Да, били разбити и изгорени - кимна Tec. - В буквалния смисъл на думата.

Tec отпи от кафето си и разказа на агента от ФБР как е било положено началото на кампания от клеветнически слухове за тамплиерите, безсъмнено улеснена от тайнствеността на ритуалите за инициация, които Орденът извършвал години наред. Не след дълго върху тях се стоварили и грозни обвинения в еретизъм.

- И какво станало накрая?

- Настъпил петък, тринадесети - усмихна се мрачно Tec. - Оригиналната версия.

20.

Париж, Франция - март 1314 г.

Бавно и много болезнено Жак дьо Моле дойде в съзнание. Колко дълго бе продължило този път? Час? Два? Великият магистър бе убеден, че не е възможно да е било повече. Повече часове в безсъзнание биха били лукс, който те никога нямаше да му позволят.

Когато мъглата, обзела съзнанието му, започна полека-лека да се вдига, той усети обичайното събуждане на болката и както обикновено, я потисна. Съзнанието беше странно и могъщо нещо, а след всичките тези години затвор и изтезания, той се бе научил да го използва като оръжие. Вярно, оръжие за защита, но все пак оръжие, чрез което бе в състояние да парира поне част от целите, които враговете му се опитваха да постигнат.

Те можеха да съкрушат тялото му, което и бяха направили, ала духът и съзнанието му, макар и леко притъпени, си бяха все още негови. Както и вярата му.

Отвори очи и установи, че нищо не се е променило. Макар че... да, имаше някаква любопитна разлика, която той не бе забелязал веднага. Стените на килията все още бяха покрити със зелена слуз, която се процеждаше надолу към покрития с грубо дялани камъни под - под, който бе почти равен от наслоилите се върху него прах, засъхнала кръв и екскременти. Колко ли от тази мръсотия е излязла от неговото тяло? Опасяваше се, че значителна част. В крайна сметка той бе затворен тук в продължение на... колко? Концентрира се. Шест години? Седем? Време, предостатъчно, за да превърнат тялото му в развалина.

Чупеха му костите, после ги оставяха да заздравеят, както могат, след което отново ги чупеха. Изкълчваха му ставите, разтегляха му сухожилията... Той бе наясно, че вече не може да свърши каквото и да било с ръцете си, нито пък да върви. Ала нищо не бе в състояние да спре движението на съзнанието му. То бе напълно свободно да се рее, където си иска, да напусне тази мрачна, воняща тъмница под улиците на Париж и да пътува... навсякъде.

И така, накъде да поеме днес? Към хълмистите равнини на Централна Франция? Или към подножието на Алпите? Или може би към морския бряг и далеч отвъд него?

За пореден път се запита дали вече не е полудял. Много вероятно. След всичките тези страдания и мъчения, изобретявани от зверовете, които управляваха това адско подземие, никой не би успял да съхрани здравия си разум.

Концентрира се още повече, за да си спомни времето, прекарано тук. Да, точно така. Бяха изминали шест години и половина от нощта, когато хората на краля бяха разрушили Парижкия храм.

Неговият Парижки храм.

Помнеше съвсем ясно, че беше петък, 13 октомври 1307 година. Той беше заспал, както и повечето от неговите събратя рицари, когато на зазоряване десетки сенешали бяха нахлули в прецепторията. Рицарите тамплиери трябваше да бъдат по-добре подготвени за това нахлуване. Вече месеци наред той бе наясно, че отмъстителният крал и неговите лакеи се опитват да изнамерят начин, по който да им отнемат властта. А точно тази сутрин най-сетне бяха набрали смелост и си бяха скалъпили извинение. Освен това бяха събрали и кураж за битка. И въпреки че рицарите не се предадоха толкова лесно, хората на краля разполагаха с предимството на числеността и изненадата, така че не след дълго рицарите бяха победени.

Стояха безпомощно и гледаха как опустошават храма им. Единственото, на което Великият магистър можеше да се надява, бе, че кралят и неговите лакеи няма да успеят да схванат значимостта на плячката, която отнасяха, или че ще бъдат дотолкова обсебени от алчността си за златото и скъпоценните камъни, които не можеха да открият, че няма да забележат онези на пръв поглед безполезни предмети, които всъщност бяха с неизмерима стойност. А след това над храма се бе възцарила тягостна тишина, в която Моле и неговите събратя бяха подкарани във волските коли към черната им орис.

Сега, когато си спомни за онази тишина, Жак дьо Моле си даде сметка, че именно в това е различното на днешния ден.