Реймънд Хури - Последният тамплиер

Беше много тихо.

Обикновено тъмницата бе доста шумно място - дрънчаха вериги, скърцаха колела за мъчения, съскаха нагорещени ръжени, а над всичко се извисяваше нескончаемият писък на измъчваните жертви.

Не и днес.

Точно тогава Великият магистър долови някакъв звук. Стъпки, които приближаваха. Отначало си помисли, че е Гаспар Шез, началникът на мъчителите, обаче стъпките на онова чудовище бяха по-други - тежки и заплашителни. Не беше и никой от неговия екип подивели животни. Не, изглежда бяха много мъже, които вървяха насам. Приближаваха се бързо по тунела на тъмницата и не след дълго влязоха в килията, където Моле висеше на своите вечни вериги. През подпухналите си, кръвясали очи той забеляза десетина ярко облечени мъже, застанали пред него. А в средата стоеше не кой да е, а самият крал.

Елегантен и внушителен, Филип IV се извисяваше най-малко с една глава над групата подлизурковци, които пърхаха около него. Въпреки окаяното положение, в което се намираше, Великият магистър не можа да не се възхити от импозантния външен вид на краля на Франция. Как е възможно човек с подобна физическа красота да е такова въплъщение на злото?! Млад, все още не навършил тридесет, Филип Хубави имаше светла кожа и дълга руса коса. Същинско олицетворение на представата за благородника.

И въпреки това вече почти десетилетие, воден от неутолимата си алчност за богатство и власт, на които можеше да съперничи единствено страстта му към похот и разврат, той бе причинил много смърт и разрушения, почерняйки живота на всички, които заставаха на пътя му или просто не му харесваха.

А рицарите тамплиери бяха сторили доста повече от това просто да не му се харесат.

Жак дьо Моле чу нови стъпки, които отекваха в тунела на тъмницата. Колебливи, нервни стъпки, които възвестиха появата на дребна фигура, облечена в сива роба с качулка. Човекът се подхлъзна и се заклати непохватно по неравния под. Качулката падна и Моле видя пред себе си папата. Беше изминало доста време, откакто бе виждал Климент за последен път, и сега забеляза, че лицето му доста се е променило. Устните му бяха обрамчени от дълбоки бръчки, като че ли папата изпитваше постоянна болка, а очите му бяха хлътнали дълбоко в тъмните си кухини.

Кралят и папата. Заедно.

Това надали е на добро.

Погледът на краля беше фиксиран върху Моле, но в момента Великият магистър изобщо не проявяваше интерес към него. Очите му бяха приковани върху дребничкия мъж с качулката, който стоеше пред него, пристъпваше нервно от крак на крак и избягваше погледа му. Моле не можеше да разбере защо папата се държи така. Дали заради лъжите, измамите и предателството си? Или заради хитрите си манипулации, чрез които бе успял да повлияе на краля да доведе до край разгрома на Ордена на тамплиерите? Или просто не издържаше гледката, която разкриваше обезобразените му крайници, отворените рани или незарасналата плът на обруганото му тяло?

Кралят пристъпи напред.

- Нищо ли? - изграчи по посока на един мъж, който кръжеше в края на групичката. Мъжът пристъпи напред и Моле видя, че това наистина е Гаспар Шез, мъчителят. Без да смее да вдигне глава, той прошепна:

- Нищо.

- Да върви в ада дано! - избухна кралят.

„Вече ме пратихте там" - помисли си Моле. Забеляза, че Гаспар поглежда към него - очите изпод рунтавите вежди бяха мъртви като камъните по пода. Кралят се приближи още повече и се втренчи във Великия магистър, поставил на носа си кърпичка, за да се предпази от вонята, която, Моле знаеше, се носеше наоколо, ала бе престанал да забелязва.

Тихият глас на краля разцепи застоялия въздух:

- Говори, проклет да си! Къде е съкровището?

- Съкровище няма - отговори Жак дьо Моле с глас, който дори и той едва успяваше да долови.

-- Защо си толкова упорит?! - изхърка кралят. - Какъв смисъл има? Твоите братя ни разкриха всичко; вашите мръсни церемонии за инициация, как вие, смирените Христови рицари, отричате божествеността на Христос, как плюете върху кръста, как дори уринирате върху него! Те си признаха... всичко!

Много бавно Великият магистър облиза напуканите си устни с подутия си език и успя да изрече:

- При такива мъчения биха се признали виновни дори и в убийството на самия Господ Бог.

Филип се приближи още повече и просъска:

- Светата инквизиция ще просъществува во веки веков! Поне това трябва да е ясно на човек с твоя интелект! Само ми дай каквото искам и ще пощадя живота ти!

- Няма никакво съкровище - повтори Дьо Моле с тона на човек, примирил се, че никога няма да успее да накара хората, които го слушат, да му повярват.