Реймънд Хури - Последният тамплиер

Без вярата си във Възкресението на Христос милиони души просто ще бъдат запратени да се носят безцелно по течението. Не си правете никакви илюзии, агент Райли! Ако позволим подобно нещо да излезе на бял свят, ще потопим света в отчаяние и безнадеждност в далеч по-големи мащаби, колкото можете да си представите!

В стаята се възцари тягостно мълчание, което се стовари най-вече върху Райли. За него като че ли нямаше изход от противоречивите мисли, които се надпреварваха в ума му. Спомни си за мига, когато лично той бе започнал това пътешествие - как бе стоял на стълбите през музея „Метрополитън"... а ето, че сега седеше в самия епицентър на вярата си и водеше един крайно смущаващ разговор, който би предпочел никога да не преживява.

- Откога знаете? - обърна се той към кардинала.

- Лично аз ли?

- Да.

- Откакто поех настоящия си пост. Което ще рече, от тридесет години.

- Но все пак сте успели да се помирите с тази мисъл?

- Да се помиря ли? - не го разбра Бруньоне.

- Искам да кажа, да я приемете - уточни агентът.

Кардиналът се замисли, а очите му заискриха с мрачна тревожност. Накрая отговори:

- Лично аз никога няма да се помиря с тази истина, поне в смисъла, който, както смея да предполагам, вие влагате в тези думи. Но иначе съм се нагодил някак си. Това като че ли е най-доброто, което успях да сторя в случая.

- А кой друг я знае? - попита Райли и усети неволния укор в гласа си.

Кардиналът като че ли също го усети.

- Само шепа от нас.

Шон Райли се запита какво ли означава това. Ами папата? Дали и той знае истината? Реши, че на всяка цена трябва да разбере - не можеше да си представи папата да не я знае, но все пак си наложи да се въздържи и да не задава този въпрос. Прекалено много удари наведнъж. Стигаха му за днес.

Затова се залови за друга една мисъл, която също напираше и не му даваше покой. Полицейските му инстинкти се бяха събудили и разравяха със зъби и нокти боклуците, които се бяха насъбрали в последно време в съзнанието му.

- А откъде сте сигурни, че доказателството е истинско? Реално? Достоверно?

Очите на Мауро Бруньоне светнаха и на устните му заигра лека усмивка. Очевидно беше окуражен от опита на Райли да защити до последно вярата си, макар че думите му изгориха и последните мостове на надеждата, която агентът си беше позволил да таи.

- Когато тамплиерите са открили този дневник, папата е изпратил най-именитите си експерти, за да оценят достоверността на находката. И те са потвърдили истинността ѝ.

- Ама това е било преди близо хиляда години! - възнегодува Райли. - Нищо чудно да са ги заблудили! Ами ако всичко е било фалшификат? От онова, което вече знам за тях, тамплиерите са били напълно в състояние да постигнат подобно нещо. И въпреки всичко вие сте готов да го приемете за неоспорим факт, макар да не сте го зървал с очите си! - Точно в момента, в който произнесе тези думи, изводите от тях се стовариха като чук върху главата му. - Което означава, че... че вие открай време сте се съмнявал в словата на Евангелията?!

Бруньоне отвърна на възмущението на госта си с лъчезарно, успокояващо изражение.

- Сред нас има мнозина, които са на мнение, че тези истории трябва да се приемат единствено в метафоричен смисъл. Да проумееш християнството, означава да схванеш сърцевината на посланието му. Въпреки това повечето от вярващите приемат всяка от думите в Библията за чиста монета, просто защото дълбоко в себе си им се ще да чуят нещо по-добро, нещо по-истинско. Лично аз вероятно се падам някъде по средата между тези две групи. Вероятно всички ние вървим по тънката разделителна линия между въображението си, свободно да се наслаждава на вдъхновението на чудесата, и разума си, който непрекъснато се съмнява в тяхната истинност. Ако онова, което са открили тамплиерите, в крайна сметка се окаже фалшификат, то със сигурност ще ни помогне да прекарваме повече време откъм страната на въображението и вдъхновението на тази линия, ала докато не разберем какво точно са носели на онзи кораб... - Не довърши. Прикова погледа на Райли и запита простичко: - Ще ни помогнете ли?

Райли не отговори веднага.

Плъзна поглед по дълбоките бръчки върху лицето на човека, който стоеше пред него. Въпреки че бе убеден в искреността на кардинала, той не хранеше никакви илюзии по отношение мотивите на монсиньор Де Анджелис. Беше наясно, че ако реши да им помогне, ще бъде принуден да си сътрудничи със свещеника - перспектива, която въобще не му допадаше.