Реймънд Хури - Последният тамплиер

През първите няколко дена решението да напусне Райли и да тръгне с Ванс не ѝ даваше мира. Пронизваха я вина и угризения на съвестта, понякога я обземаше и паника и често ѝ бяха необходими доста усилия на волята, за да потуши импулса си да се махне веднага от кораба и да забрави за всичко. Но с напредването на времето и угризенията, и тревогите ѝ като че ли се стопиха.

Понякога, когато се питаше дали изобщо е трябвало да предприема подобна стъпка или не, тя правеше всичко възможно да подложи мислите си на рационален анализ и да ги отблъсне надалече, като се убеждаваше, че постъпва правилно. И не само заради самата себе си - както бе изтъкнала и пред Райли, откритие от подобен характер ще допринесе значително за нейната лична кариера, а оттам - за финансовата стабилност на семейството ѝ и добруването на Ким. Същевременно обаче то имаше значение и за цялото човечество. Затова в крайна сметка стигна до извода, че няма никакъв смисъл да се опитва да оправдава постъпките си. Просто знаеше, че това откритие я привлича неудържимо и се чувстваше длъжна да го направи.

Единственото притеснение, което знаеше, че не е в състояние да потуши, бе за Шон Райли. Питаше се къде ли е той сега и какво ли прави. Спомни си как го бе изоставила и бе побягнала като крадец в нощта. Тази постъпка също не се поддаваше на обяснение. Да, бе постъпила грозно и тя си го знаеше. Беше изложила на опасност живота му.

Как можа да постъпи толкова безотговорно?! Искаше ѝ се да разбере, че той е добре. Искаше ѝ се да може да му се извини и да му обясни защо го е направила, ала си даваше сметка, че точно за този удар нямаше извинение. И никога нямаше да може да му се реваншира, поне що се отнася до него самия.

Същевременно обаче знаеше, че Ванс е напълно прав, когато каза, че Райли ще предаде откритието им на хора, които ще го заровят. А точно с тази мисъл тя никога нямаше да може да живее. Колкото ѝ да я болеше, осъзна, че и в двата случая връзката им с Райли беше обречена - и ироничното в случая бе, че виновникът за това е същото онова нещо, което ги бе събрало.

Точно в този момент „Саварона" направи нов завой. Тес отправи поглед към кабелите, а оттам към хоризонта, където няколко тъмни облака загрозяваха иначе ясносиньото небе. Почувства познатата тежест в гърдите си. Нещо я тревожеше още от нощта, когато беше избягала с Ванс. Някакво чувство, което не ѝ даваше мира, което я изяждаше отвътре и не ѝ позволяваше да си поеме дъх. И със завършването на всяка следваща обиколка на кораба и затварянето на кръга това чувство ставаше все по-силно и неустоимо. Дали постъпва правилно? Достатъчно добре ли е обмислила нещата? Не е ли по-добре някои тайни да си останат завинаги скрити? Дали точно в този случай преследването на истината може да се определи като мъдро и благородно начинание? Дали то няма да спомогне за от-прищването на невиждана катастрофа върху целия свят?

Съмненията ѝ бяха потушени от появата на Уилям Ванс. Той излезе от кабината на щурвала и застана до нея на рей-линга. Изглеждаше ядосан.

- Още нищо ли? - попита го тя.

Той поклати глава и отвърна:

- Тази обиколка сега е последната, а после ще трябва да се махнем от квадранта за днес. Но иначе не се притеснявам. Още само три дена и ще сме покрили цялата област, която ни интересува. - Обърна се към нея, усмихна се и прошепна: - Ще го намерим!

Периферното му зрение долови някакво неясно движение далеч пред тях, придружено от жужене. Ванс присви очи, разглеждайки хоризонта, и накрая забеляза източника на шума. Тес проследи погледа му и също го забеляза - миниатюрна червена точица в далечината, хеликоптер, бръснещ морската повърхност на няколко мили от тях, насочващ се очевидно точно в тяхната посока. Очите им се приковаха върху хеликоптера, проследявайки го как лети право към тях, а после рязко завива. Само след секунди вече не се виждаше.

- Това май беше за нас, нали? - обади се Тес. - Като че ли ни търсят.

- Тук не могат да ни сторят кой знае какво - сви рамене Ванс. - Намираме се в международни води. От друга страна обаче, за тези хора не може да се каже, че играят по правилата, не мислиш ли? - Обърна се, хвърли поглед към мостика, където един от инженерите тъкмо влизаше в контролната зала, и допълни: - Знаеш ли кое е смешното?

- Убягва ми - отговори кисело Тес.

- Екипажът, ето това. Те са седем, а ние сме двама. Общо правим деветима. - Засмя се тихо. - Деветима. Точно както Уго дьо Павен и неговите хора. Поетично съвпадение, не мислиш ли?