Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

Клепките й бяха затворени, ала сълзите напираха и потекоха по бузите; тръбните звуци на китовете я върнаха назад в дните и нощите в Кейп Код; като в детски калейдоскоп се въртяха една подир друга цели картини, а не просто лъскави стъкълца, оцветени от времето.

Както седеше така, с плътно затворени очи, тя не можеше да види, че ръцете й са здраво стиснати в побелели юмруци, че ноктите до болка се впиват в плътта на дланите й. А когато по-късно забеляза белезите — низ от овални резки, не можа да си обясни тази загадка. Само обърса с почерняла ръка мокрите си очи и подсмръкна.

В дъното на малката каюта Рубънс се бе улисал в църкащия бекон и във внимателното отделяне на яйцата от черупките им и нито виждаше, нито чуваше. Но когато тръгна към нея, понесъл гордо двете димящи чинии, Даяна отново се бе превърнала в жената, която само допреди малко беше любил.

В безкрайния момент, преди да бъде прострелян, Джеймс Дюел извика името й:

— Хедър!

Тихото утро, обгърнало вилата в Южна Франция, където бяха поканени да отседнат една седмица, изведнъж бе прорязано от силен взрив, от резкия откос на картечен огън.

Част от гостите не разбраха какво известява тази пукотевица и се спогледаха в безмълвно изумление. Ала останалите — между тях бяха Джеймс и Хедър, както и белокосият американски държавен секретар Беярд Томас — веднага разбраха и побързаха да се скрият.

Навън светлината беше ярка и ослепителна. Вилата бе подложена на жестока светкавична фронтална атака и агентите от американските и израелските тайни служби изскачаха от позициите си около имението.

Надигна се лека мъгла. Високият служебен портал бе изкорубен и разбит от избухнала граната. През пролуката му стреляха може би двайсетина души в маслиненосиви защитни облекла без никакви отличителни знаци. Повечето носеха леки автоматични пистолети МР-40. Имаше нещо комично-уродливо в лицата им, намазани със сажди, за да не бъдат разпознати. Командваше ги висок широкоплещест мъж с брада и светлокафяви очи. Спокоен и невъзмутим, той им даде знак. Те откриха огън и се втурнаха напред, сякаш без да мислят за собствената си безопасност.

— Избийте ги до един! — изрева брадатият на много лош английски и гласът му се извиси над гърмежите.

Агентите от тайните служби отскачаха във въздуха и падаха, пронизани от куршумите. Един повдигна падналия в краката му труп и се опита да го използва за прикритие, но бе застигнат от кръстосан огън, който го тръшна до него. Друг успя да се добере до пистолета на ранен терорист и тъкмо вдигна оръжието, готов да сее смърт, когато куршум го улучи право в лицето и той се строполи на земята. Трети се опита да излезе от атаката, като тичаше на остър зигзаг и се мъчеше да издърпа изпод развяващото се сако портативен радиоприемник. Куршумът го повали тъкмо когато започна бързо да говори в него.

Останалите живи агенти продължаваха да се съпротивляват и успяваха да проснат на окървавената земя някой и друг терорист. Но вълната на атакуващите неотстъпно напредваше, покосявайки всичко по пътя си.

Вътре във вилата Джеймс Дюел успя да хвърли бърз поглед през ъгълчето на разбития прозорец на фасадата.

— Боже Господи! — възкликна той и мигом се отдръпна. През счупените стъкла изведнъж изригна залп от картечен огън. Куршумите се забиваха като гвоздеи в дървената ламперия на отсрещната стена. Хората в стаята се разбягаха с писъци. Джеймс се върна при Хедър.

— Кои са тези? — попита тя.

— Явно от ООП. Нали знаеш защо са дошли. Къде е Рейчъл?

— Беше в кухнята, когато аз…

— Божичко!

Той изскочи иззад страничната облегалка на плюшения диван, където се бяха скрили и се втурна към кухнята. На пътя му се изпречи Сюзън Морган — дребна брюнетка почти на възрастта на Хедър.

— Стой тук, Джеймс! — извика Хедър.

Голямата, обкована с желязо дървена врата на вилата се отвори и пропусна гъст бял дим. Хедър и Сюзън започнаха да кашлят. Заедно с дима нахлуха и десетина фигури и се пръснаха из гостната. Подир малко се появи още един — беше метнал през рамо ръката на свой ранен другар и бавно запристъпя с него навътре.

— Никой да не мърда!

На външната врата се изправи брадатият. В едната ръка държеше пистолет МР-40. Вдясно зад него стоеше дребен мургав мъж с мрачно изражение и очи като на гризач. Носеше автоматична пушка АКМ, доста тежка на вид. От другата страна на брадатия беше застанала висока, стройна жена с черна лъскава коса, изпъкнали скули и азиатски очи. Беше облечена като мъжете, на хълбока й висеше един МР-40.