Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

— Сега там е пролет — замислено каза Даяна. — Май започвам да губя представа как изглеждаха различните сезони. Сякаш се намирам в страна извън времето.

— На мен пък точно затова ми харесва тук — рече Рубънс.

— Не ти ли липсва Източния бряг?

— Какво да ти кажа — вдигна той рамене, — моята компания има седалища в Ню Йорк и аз ходя там най-малко веднъж в месеца. Приятно ми е, но не мога да кажа, че ми липсва — отпи глътка. — Обичам да се разхождам по Парк Лейн. Истинско удоволствие ми доставя… гледката на север от Сентръл Парк към Харлем. Любопитно е да наблюдаваш къде живеят бедните.

— Значи работата те е довела тук.

— В крайна сметка, да — кимна Рубънс. — Но всичко започна с романите на Реймънд Чандлър. Покрай тях се влюбих в Лос Анджелис.

— Знаеш ли, много е странно — Даяна говореше с поглед, обърнат към морето. — Във всички други градове, в които съм била: Рим, Лондон, Париж, Женева, Флоренция… навсякъде утрините са изпълнени с вълшебство, с някаква едва ли не свръхестествена непорочност — тогава всички шумове на техниката са замрели до такава степен, че сърцето ти се размеква — тя поклати глава. — Не като тук. В този град нощната стихия няма край. Защото Лос Анджелис не притежава непорочност, която да губи всеки ден. Той просто се е родил порочен.

— Жестоки думи за град, в който си решила да живееш — отбеляза Рубънс.

Даяна потопи пръст в почти празната си чаша и започна да върти остатъците от разтопените ледени кубчета.

— Е, той си има други качества — гледаше го през мигли. — Това е най-луксозният град на света, изпълнен с капризни въздишки и платинени гривни.

— Щом толкова ти харесват нощите, можем да предприемем нещо.

— Какво например?

— Берил Мартин прави купон. Познаваш ли я?

— Познавам само рекламните агенти на студията.

— Е, Берил е най-добрата независима рекламна агентка. Понякога е много хаплива, но опознаеш ли я, разбираш какъв остър ум притежава.

— Не знам…

— Можем да тръгнем, когато пожелаеш. Обещавам ти да се грижа за теб.

— Аз съм с мерцедеса.

— Дай ми ключовете. Ще освободя Тони и ще го пратя да закара колата ти вкъщи. Ние ще идем с моя линкълн.

Рубънс избягна Сънсет — предпочете тъмните тесни улици пред неоново осветения задръстен булевард. Постепенно псевдоиспанските къщи отстъпиха място на остъклените фасади на банки, на ярко осветени парцели с употребявани автомобили, с веещи се цветни знаменца.

След малко, седнала на плюшената седалка до Рубънс, Даяна се наведе напред, пусна радиото и затърси по скалата станцията KHJ. Само след секунди прозвуча последното парче на „Хартбийтс“ — „Крадци“.

— Харесва ти, нали? — обади се Рубънс.

— Питаш за музиката или за състава?

— И двете. Където и да ида, все тая песен звучи.

— Защото е номер едно във всички класации.

— Не го разбирам — каза той и зави наляво, — тия момчета са от памтивека на сцената, нали?

— Седемнайсет години, там някъде.

Той направи десен завой на червено и полетя като смел пътешественик напред в нощта, осветена сякаш единствено от лентата между двата фара на голямата кола.

— Да не повярва човек, че не са се разпаднали досега, или най-малкото, че не са поели всеки по свой път като Бийтълсите.

— Те са едни от последните представители на първото британско музикално нашествие — отвърна Даяна. — Бог знае как са се запазили като група толкова дълго време.

— Много хляб има в това, не ще и дума. Добър стимул.

— Не ти ли се иска да опиташ в този бизнес?

— Опазил ме Бог, не — засмя се той. — По-скоро ще си срежа вените, отколкото да стана зависим от банда дрогирани музиканти, които не могат да надраснат хлапашките си години — погледна в огледалото за обратно виждане. — Освен това не ми харесва тяхната музика. Никога не ми е харесвала.

— Изобщо ли не обичаш музика?

— Обичам, стига да имам време за нея… Джаз, малко класика, ако не е прекалено сериозна.

— Да сменя станцията тогава — и Даяна посегна към бутона.

— Не, остави я. Нали ти харесва.

Наближаваха вече равнинната част на Бевърли Хилс. Тук къщите бяха по-дълги, по-ниски, с по-богата архитектурна украса.

— Как е твоята приятелка Маги? Нали тя живееше с един от тоя оркестър?

— Да, Крис Кър, солистът. Ами добре е. Придружава Крис в студиото, където оркестърът записва новия си албум. Продължава да търси роля, която да я открие.

— Обзалагам се — изсумтя Рубънс, — че дава мило и драго, за да получи твоята роля в „Хедър Дюел“.