Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 1)

За малко да се присмее на себе си, задето е толкова сериозна и винаги търси под вола теле.

Едновременно с това обаче призна в себе си и друга, по-дълбока, по-скрита причина, задето го отблъсква. За Рубънс казваха, че е безсърдечен и твърд като диамант. Но той беше и властен, беше Лос Анджелис. Затова ли я привличаше? Какво ли можеше да бъде той за нея? Беше опасен и тя го знаеше, дори започна да я избива пот при тази мисъл. Изведнъж прозря как събитията в живота й я доведоха право към този момент. Да. Раната е била нанесена преди още да излезе от къщи тази вечер. Ала тя знаеше, и то с все по-голяма увереност, че събитията от тази вечер рано или късно щяха да се случат.

Дълбоко в себе си усети вълнение: неговото преследване, нейната съпротива — комбинация, която не си бе позволявала да признае, че забелязва. До този момент.

Бавно сложи ръката си върху неговата.

— Остани — беше всичко, което продума, без да сваля поглед от лицето му. Пръстите му бяха твърди, груби и необяснимо защо си помисли за Жан-Карлос. Рубънс също притежаваше жилавото изящество на звяр — огромна сила, залостена здраво. Цялата му външност пръскаше искри.

За първи път Рубънс изглеждаше неуверен и тя додаде:

— Хайде стига! Ти си мръсник, аз съм кучка. Но това не значи, че не можем да прекараме няколко часа заедно. Може всичко да е било недоразумение.

Рубънс седна отново и отпи голяма глътка. Тя отмести ръката си и видя, че той я наблюдава втренчено.

— Какво искаш?

— Знаеш, че си наистина най-красивата жена, която съм…

— О, за бога, Рубънс!

— Не, не — той вдигна длан към нея, — говоря сериозно. Никога не съм… ще прозвучи странно… мисля си, че всъщност никога досега не съм те оглеждал. Ти просто беше поредната нова…

— Плячка.

— Добре, виновен съм — ала в гласа му не се долови извинение. — Меа culpa 5 5 Моя вина (лат.) — Б.пр. . Толкова бързо се свиква с конвейера. Ние сме като производство, само дето боравим с човешка плът — отпъди последните думи с ръка. — Във всеки случай, след време се превръща в хипноза. Жените идват и си отиват… както е казал Микеланджело — засмя се; тя също, развеселена от парафразата на Т. С. Елиът. — Толкова е лесно, толкова е адски лесно, че ти иде да крещиш.

— Искаш да кажеш — направи кисела гримаса Даяна, — че това не е представата на всеки мъж за рая?

— Слушай какво ще ти кажа — заговори той сериозно, като се наклони към нея, — раят е място, годно само за блян. Той не приляга на действителния живот. И знаещ ли защо? Защото в рая не дебне опасност. Ние… — размаха той свободната си ръка — всички ние имаме нужда от заплаха, за да оцелеем. За да живеем и да вършим работата си, ние трябва да се изкачваме с едно стъпало нагоре всяка година — наблюдаваше внимателно лицето й. — Смяташ ли, Даяна, че си по-различна от всички нас? — той поклати глава: — Не, не си и го знаеш — отмести празната си чаша настрани, за да няма нищо между тях на масата. — Вземи „Хедър Дюел“ например. Ще бъдеш ли доволна, ако филмът не се окаже „бомбата“, както всички ние очакваме? Разбира се, че не. Няма да си щастлива, докато не станеш номер едно. А без стръв, без вяра в собствените си възможности няма да оцелееш тук… или където и да е. Има нещо особено в теб, което не мога да определя. Все едно, че си дошла от друго време, от друго място — той наклони глава на една страна. — Не знам. Ще помислиш, че ти цитирам нещо, ако ти кажа, че те намирам променена.

— Не, няма — този път беше наистина заинтригувана. Той не можеше да знае, беше сигурна в това. И все пак беше забелязал промяната в нея. Дали не се досещаше? Реши, че е случайност.

— Почти като… — отново характерният жест с размахването на ръката. — Не, не… — тръсна глава. — Не може да е…

— Какво не може да е? — сега тя се наведе през масата.

Той се усмихна някак смутено и за миг тя видя в него малкото момче. И нейните устни се разтеглиха в усмивка.

— Ама да не вземеш да се обидиш — той замълча за малко, сякаш премисляше. — Ако не знаех, щях да се закълна, че идваш от улицата. Но прочетох биографията ти: богато буржоазно семейство от модния квартал на Бронкс. Тогава, де, не сега — поправи се той. — Какво са означавали за теб улиците на Ню Йорк? Кина, книги…

Бейба, мислено отвърна тя и затвори тайното си сърце. Но в същото време беше изненадана и доволна, че беше познал, макар никога да не му беше споменавала за това.

— Как беше в Ню Йорк? — попита го тя.

— О, нали знаеш, едно и също. Боклукът натрупан на камари, всички мразят кмета и „Метс“ продължават да губят.