Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 2)

Отиде на срещата със служебна лимузина. Напоследък все по-често я ползваше. Мерцедеса държеше в гаража си. Това, беше започнала да се уверява тя, беше признак за нарастващата й умора. Винаги е обичала да шофира, но в последно време отиването и връщането от снимачната площадка се бяха превърнали в неприятно задължение. И когато повдигна въпроса пред Бейлман, той, без да възрази дума, взе телефона и й отпусна служебна кола.

Сега, докато седеше облегната назад в седалката, с лице към светлината на огледалото и Ана внимателно й сваляше грима, тя си даде сметка, че са й дължали тази услуга. Въздъхна леко, когато усети колко успокояващо действа прохладният крем върху лицето й. За известно време пропъди от ума си Мейър заедно с предчувствието за предстоящата среща. Какво ли има да й казва?

Мислите й се прехвърлиха към Ню Йорк и зимата там. Беше й трудно да си представи двете неща в този момент или по-точно, да ги почувства. Спомените й за Коледа в Ню Йорк бяха избледнели и се свеждаха до една филмова сцена, в която бе участвала много отдавна, заснета на снимачната площадка, разположена в низината. Това беше една мрачна и не съвсем действителна сцена. Закопня да се върне на изток, да възобнови любовта си към града, който никога не заспиваше. Във вените й сънливо плуваха шампанско и черен хайвер, над главата й, в неусетно падащата привечер, се изнизваха високи, прашни палми. В този град нямаше нищо друго, освен палми, мерцедеси и време, което отлиташе без капчица промяна в климата или сезоните.

— Готово, госпожице Уитни.

— Кажи на Алекс да остави първо теб, Ана — рече Даяна, без да повдига клепачи. Не искаше да бъде обезпокоявана, докато стигнат до мястото на срещата.

Смътно усети как лимузината намали ход, после спря. Стори й се, че чу Ана да казва „довиждане“ и промълви същото в отговор. „Открих нещо, което е необходимо да знаеш.“ Сега гласът на Мейър закънтя в съзнанието й. От време на време успяваше да проследи една мъчителна нишка, без обаче да успее да се доближи до смисъла й.

Изглежда бе проспала останалата част от пътя, защото, когато отвори очи, лимузината беше спряла до тротоара почти пред входа на гробището. Двигателят беше изключен. Тя погледна пред себе си и видя тила на Алекс. Не намери нищо странно в това. Точно тогава главата се обърна и Даяна разпозна хубавото лице на Марго. Над малките й уши се спускаха няколко кичура черна коса. Жената се усмихна.

— Хайде, мила моя. Мейър те чака.

Тя се загуби от погледа на Даяна само докато й отваряше вратата. Застана леко приведена, в кръста. Много е хубава и елегантна, помисли си Даяна. В ръцете си Марго държеше букет от перуники.

— Мейър сметна, че може и да ти потрябват — рече тя.

Даяна се засмя. Ето че самата тя в крайна сметка забрави да купи цветя.

Наоколо нямаше никого, освен Мейър. Стоеше пред гроба на Маги, леко прегърбил рамене. Беше облечен с модни тъмносиви ленени панталони и кремава памучна риза с къси ръкави. Изглеждаше спретнат, без нито една излишна гънка на облеклото си. На открито мъдрата му като на Пикасо глава й се стори, някак по-голяма. Подпираше се леко на абаносов бастун с много остър връх и с голяма топчеста дръжка от малахит. „Даде ми го един английски полковник в края на войната“, беше й казал Мейър.

Доста време след като застана до него, той не отрони нито дума. Даяна го поглеждаше скришом, опитвайки се да определи възрастта му. Ала с изключение на сандалите друг издаващ признак не откри. Нямаше треперещи ръце, нямаше поклащане на главата. Забеляза една тънка синя вена, която пулсираше в слепоочието му, само отчасти закрито от венеца от коса. Над тях небето беше матово от отразяващите се в него светлини — предимно неоновото осветление на Холивуд, ала смогът бе омекотен достатъчно, за да създава илюзията за девствена красота. В това сияние Мейър изглеждаше безсмъртен, недосегаем за ръцете на смъртните, както и за самото време. Той бе надживял лагерите на смъртта, загубата на двамата си сина и на поне една съпруга. И ето, сега стоеше тук несломим.

— Чух разни неща за теб — заговори Мейър и от гласа му я полазиха тръпки. — Вълнуващи неща — той обърна лице към нея. Очите му се уголемиха от светлината, която попадна в тях. — Ние не сме те виждали много дълго време — изрече думата „ние“ така, сякаш говореше от името на целия свят. — Един пламък върху екрана — той пусна бастуна с едната си ръка и хвана нейната със завидна сила. — Изглежда вече няма нищо, което да не можеш да постигнеш.