Ерик Лустбадер - Сирените на Холивуд (Книга 2)

Всички тръгнаха по коридора в индийска нишка. В стаята в дъното на коридора нищо не бе променено. Прозорците продължаваха да са закрити, леглото стоеше изправено. Подът беше хлъзгав от розова течност. Гуменият маркуч се виеше по пода, насочен към мястото, където Бок беше издъхнал.

— Какво направихте със Сюзън — попита Хедър.

— Тя повече не ни беше нужна — Ел-Калаам направи на Малагес знак с ръка. — Настани я там.

Малагес бутна Рейчъл към сплескания стол, на който бе седял Бок. Лицето на Рейчъл лъщеше от пот. Докато сядаше, момичето отправи към Хедър мълчалив, съглашателски поглед.

— Това, което искаме, е много просто — заговори Ел-Калаам с най-умерения си тон. — Писмено потвърждение от теб — гледаше към Рейчъл. — Само си представи как ще реагира светът на потвърждение, подписано от теб, че подкрепяш исканията ни.

— Никой няма да му повярва.

— Разбира се, ние можем сами да го напишем и подпишем, но това ще е просто временна мярка. Нужна ни е достоверността на твоя почерк.

— И в двата случая — не отстъпваше Рейчъл — никой няма да ви повярва.

Той смръщи заплашително вежди, после отпъди думите й с ръка.

— Нищо подобно, ще ни повярват. Хората са лековерни. Те вярват в това, в което искат да вярват, или в това, в което са подведени да вярват. На много места в света съществува положително отношение към каузата ни. Хората просто се страхуват да го изразяват открито… Ционистките главорези са навсякъде.

— Ние искаме само да живеем в мир — каза Рейчъл.

Ел-Калаам се изплю и изкриви лице в гримаса.

— В мир! О, да, разбира се. Във вашия мир. Искате да живеете в свят без араби.

— Напротив, вие сте тези, които искате да ни унищожите.

— Изопачителка на истината! — изкрещя той. После, с много по-мек глас додаде: — Точно от това ваше налудничаво мислене искаме да ви освободим. — Устните му се изкривиха в усмивка. — Ние имаме и време, и начини за това — и посегна към Рейчъл.

— Остави я на мира — намеси се Хедър. — Тя е само едно дете.

Ел-Калаам се обърна.

— Дете ли, казваш? А смяташ ли, че ако сложа в ръцете на това дете зареден пищов, то няма да пръсне черепа ми в секундата? О, да, и още как! — той се приближи до Хедър, зад която малко вдясно стоеше Рита. — Ти явно още не си схванала за какво става дума, нали? Не, виждам, че не си — той отново посочи към Рейчъл. — Това дете е ключът… ключът на всичко… на всичките ни мечти. Изобщо не ме е грижа за останалите тук — те не представляват нищо за мен. Ала тази, малката… тя е всичко. Съпругът ти още в първия миг схвана нещата. И затова постъпи така. Заслужи възхищението ми. Той беше аматьор, който за много кратко време се опита да стане професионалист. И успя. Докато ти — сви пренебрежително устни брадатият, — ти не си нищо повече от стрелец по зайци. И манталитетът ти е такъв. Нямаш истинска представа за живота и смъртта; не знаеш кога да се посветиш на едното или на другото. Съпругът ти поне това знаеше. Той беше революционер по дух. А ти не си нищо друго, освен една домакиня, научена да дърпа спусъка към поставена мишена. Ти нямаш нито ум, нито смелост — мъжът стисна брадичката й и разтърси главата й под изпитателния си поглед. — Постарай се да запомниш, че отсега нататък трябва да държиш устата си затворена. Само ще наблюдаваш какво става. А си заговорила, а Рита е пробила главата ти с приклада на пистолета си. Ясно ли е?

Хедър мълчаливо кимна.

Ел-Калаам рязко тръсна глава.

— Започваме!

— Открих нещо, което е необходимо да знаеш.

Той не назова нито нейното, нито своето име; беше изключително предпазлив. Въпреки това тя веднага позна гласа му. Представи си топлата му усмивка с проблясващи зъби, осакатените му художнически пръсти. Пое си дъх.

— Какво е то?

— Не е за телефона — отвърна Мейър. — Трябва да се видим.

Тя прехвърли в ума сгъстения си снимачен график; вече бяха към края на снимките. Сърцето й се сви.

— Не мога да дойда в Сан Диего.

— Не е необходимо — спокойно рече той. — Аз съм в Лос Анджелис.

— По-точно?

— О, наблизо — засмя се мъжът и тя си спомни за силното ухание на одеколона му, за сухата твърда кожа на бузата му. — Можеш ли да се измъкнеш за един час?

Даяна погледна часовника си.

— Едва привечер — каза тя. — Трябва да използваме докрай дневната светлина. Шест и половина става ли?

— Добре — той замълча за миг. — Ще те чакам при гроба на Маги.

— Знаеш къде е?

— Знам.

— В такъв случай — рече Даяна — не забравяй да занесеш цветя.