Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 1)

Той събра багажа си — отборът отлиташе за Париж. Дадоха си един ден почивка, през който разгледаха Айфеловата кула, Нотр Дам, Площада на Бастилията, Лувъра.

Но Крис бе сляп за великолепието на тези паметници. Вместо да му вдъхнат благоговение, те го измориха; чувстваше се в тях изгубен, подобно на Йона в стомаха на кита. Въпреки това, нощем не можеше да заспи. Главата му бучеше като кошер от нерадостни мисли. Накрая отиде в американското посолство. Посланикът бе излязъл някъде, а заместникът му бе зает.

След час и половина чакане го въведоха в сумрачна стая, обзаведена с груби мебели, наподобяващи гигантски кубчета за игра. През прозореца се виждаше единствено вентилационната шахта и той разбра, че това не може да е кабинетът на посланика.

Разказа историята си за Салот Сар на някакъв младеж с жълтеникав цвят на лицето, не много по-възрастен, както му се стори, от самия него. По средата на разказа пъпчивият младок го прекъсна с думите: „Извинете, казахте ли ми името си?“ Крис му го каза и той кимна с глава. В ръката си с важен вид държеше химикалка, но не записваше нищо. Вместо това рисуваше жена с едри, високи гърди.

— Искам да говоря със заместника — каза Крис.

— Боя се, че е невъзможно — отвърна жълтеникавият младеж с отегчения, привичен тон на професионален бюрократ. Той разсеяно се усмихна и добави към рисунката си тясна, къса пола.

Крис стана.

— Това ли беше всичко? — попита младежът.

В стаята си в хотела написа писмо, преписа го на чисто и го изпрати до американския посланик. Какво повече можеше да стори? Нищо друго не му дойде наум. Всичко бе точно така, както предрече Сутан.

Отборът вече го чакаше. Заминаваха на север, към Рубе. Във влака, чак до последните напрегнати моменти преди старта, обсъждаха различни стратегии за състезанието. Потеглиха под дъжда, разхладил горещото пладне, бореха се за изгодна позиция по павираните, опасно хлъзгави улици. Последваха два дни езда през безупречно поддържаните паркове на Белгия и Холандия. Преминаха отново границата, наближиха Мезиер, изкачиха дълги стръмни участъци, караха по тесни, оградени с дървета пътища, с надвиснали над тях древни каменни крепости, останки от времето, когато Франция още не е съществувала.

Убийствената жега се усилваше, те пръскаха вода в отворените си, пресъхнали усти. В слънчевия пек и под дъжда, Крис неизменно виждаше Сутан. По време на неспокойния си сън, всяка нощ в нов град, прехвърляше нейния образ в съзнанието си — това бе време за мъчения и той й го отстъпи. С всяка тъпа болка в мускулите си ясно изпитваше нейната липса. Тя или може би онова, в чийто символ се бе превърнала, беше една открита рана в душата му, която той не можеше да спре да разчопля.

Не първи или втори, но неотстъпно в челото на основната група, Крис не изпускаше от погледа си жълтата фланелка. Дните минаваха и с мъчителното преваляне на средата на състезанието, когато на преден план излизаха издръжливостта и физическата подготовка, Обиколката на Франция придобиваше все по-голямо значение в мислите му. Спечелването й се превръщаше в нещо, сравнимо с достигането на Светия Граал, сякаш пресичането на финалната линия преди всички би му донесло избавление, би го пречистило от греха да се намира тук, далеч от смъртната опасност на войната.

През последния ден под свъсеното, дъждовно небе той бе все така близо зад водача. Париж, в който в продължение на двайсет и два дни и близо хиляда и деветстотин мили бе една недостижима мечта, бе вече тук.

Когато излизаха от Кретей, в самите подстъпи на столицата, както се изразяват колоездачите, тълпите на места бяха по десет-петнайсет души в дълбочина. Крис усещаше колективния дъх на зрителите подобно на вятър в гърба си, който го тласкаше напред. Болката пламтеше почти във всяка фибра на тялото му, но адреналинът, неговият най-верен съюзник, продължаваше да приижда на мощни вълни към крайниците му и той набираше скорост, задмина първо французина Тройе, а след това един след друг югославянина Джурко и белгиеца Спартан.

Оставаха само Мадлер и Кастел. Кастел — французинът, който бе носил жълтата фланелка през последните три дни, бе в стихията си — силен, несломим. Мадлер, упоритият швейцарец, водил в първите шест етапа на състезанието, караше плътно зад него през целия този дълъг последен ден.

Досега Крис бе обличал жълтата фланелка само веднъж, макар че още на два пъти беше мъчително близо до нея. Точно преди Балон д’Алсак, в края на шестия етап, техническа повреда му коства единайсет решаващи секунди — цяла вечност в това състезание. Пред деветия етап, от Тонон ле Бен до Шамони, той бе достатъчно близо, за да я докосне на гърба на Кастел, когато двамата пресичаха финиша почти едновременно, с нечовешки малката разлика от няколко стотни от секундата. И най-сетне, потегляйки от Дин за дванайсетия етап, той я носеше, след като успя да му я отнеме.