Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 1)

— Думите ти не ме интересуват. Не искам да имам нищо общо с това.

— Със или без теб — каза той — ще отида да съобщя където трябва.

— Глупак! Мислиш ли, че ще предам собствените си родители? Освен това със своите връзки те могат да отрекат всичко. Съмнявам се дори, че в американското посолство или там, където смяташ да ходиш, някой ще изслуша подобна фантастична история. Единственото, което можеш да постигнеш, е да се поставиш в неудобно положение.

Естествено, тя беше права. Но това само още повече вбеси Крис.

— Не ме интересува. Не мога да стоя безучастно, длъжен съм да направя нещо.

— Нищо ли не разбираш? — извика тя. — Ако отидеш, ако само се опиташ дори, баща ми ще те убие.

— Не говориш сериозно. — Но разбира се, това не бе така и той го почувства със смразяваща яснота. „Имаш толкова много да учиш за живота, mon coureur cycliste“, бе казала Селест.

Крис осъзна, че е точно толкова безпомощен, колкото бе незаинтересована Сутан. Осъзна, че в крайна сметка между тях няма никаква разлика и че е бил глупак да се крие тук като изплашен беглец от живота и да се опитва да се спаси от войната. Защото войната е вървяла по дирите му, преследвала го е чак до Франция. През цялото време е била зад ъгъла, спотайвала се е в сенките, за да го нападне изневиделица тогава, когато най-малко я очаква; като мина в червата, разкъсваща не плътта и костите, а тънката обвивка на реалността.

„Бих използвал малко власт, ако я имах сега, мислеше си той, докато гледаше внезапно втвърдилите се черти на Сутан. Бих хвърлил една-две мълнии, така че в нощта да се разхвърчат искри.“ Но Крис знаеше, че нищо не може да стори. Дошъл бе тук неподготвен, все едно гол.

И ето я най-сетне истината. Той се почувства не само неспособен да се бори със следствията от войната, но и безсилен да се изправи лице в лице с тях.

Това го накара да намрази самия себе си, но неспособен да понесе подобна тежест, той намрази нея. Знаеше, че тя има право, че е най-добре да не се намесват, но въпреки това я удари, зашлеви я през лицето с такава сила, че Сутан залитна и падна.

Тя бе толкова изненадана, че не издаде нито звук, а остана да лежи на земята с длан, долепена до парещата си буза, вперила очи в него.

— Никой не може да се отнася така с мен. — Гласът й прозвуча като удар от камшик. — Махай се. Не искам да те виждам повече.

Оцветена в зелено и охра, местността се плъзгаше покрай него, вятърът обтичаше приведеното му тяло. Крис въртеше педалите, набираше скорост, удължаваше ежедневния си пробег; удвояваше и утрояваше разстоянието, което бе покривал при идването си във Франция. Посветил се бе на Тур дьо Франс изцяло, съсредоточил бе всичките си усилия върху състезанието, защото сега то бе всичко, което имаше. Да го изпусне дори за миг означаваше да бъде погълнат от черната, смразяваща бездна на отчаянието.

По време на дългите, изнурителни дни на упражнения и тренировки по живописното дефиле на Прованс той повярва, че Сутан е далеч от мислите му, но всяка нощ, когато капнал от умора затваряше очи, тя бе там.

Срещаше я в сънища, изпълнени с тъмни бразилски ритми, които го съблазняваха, понасяха го обратно към бляскаво осветената къща, към сиво-зелените й очи, към сладострастията й прегръдка. Той протягаше ръце, с безмълвен стон проникваше в нея, само за да разбере, че тази, в която потъва в сляпото си, болезнено отчаяние, бе Селест, а не Сутан.

Всеки път се събуждаше със силна, болезнена ерекция. Сърцето му блъскаше като чук и той трябваше да се прости със съня, който отстъпваше място на терзаещите мисли на нощта, докато накрая горчилката в гърлото му го караше да стане от празното легло, да се облече в тишината на стаята и да излезе с колелото си в мрака, сивеещ от зараждащото се утро.

Сутан му липсваше. Но той трябваше да се лиши от общуването с нея, от нейната топлина, нежност и любов. Това, което бе казал Салот Сар за победата, бе неизбежно.

Въпреки думите си пред Сутан онази нощ в градината, той не разказа на никого за подслушания разговор между Селест Воже и Салот Сар. Колкото и да тъгуваше по нея, липсата й му се струваше твърде леко наказание за това мълчание. Не можеше да си обясни своето нежелание да се изложи на опасност. При все че го презираше от дъното на душата си, той нямаше как да отрече съществуването му вътре в себе си.

Валеше. Слънцето, внезапно подплашено, бе потърсило прикритие зад черните облаци. Крис караше под дъжда заедно със своя отбор, с хората, които щяха да споделят с него победата или поражението в Тур дьо Франс.