Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 1)

Защото той вече усещаше как космите в основата на врата му започват да се надигат.

След като се раздели с Крис, Сутан излезе навън и без да се оглежда тръгна наляво. Пое надолу по една стръмна павирана уличка, зави надясно, след това още веднъж. Без да знае, тя следваше точно пътя, по който Тери бе стигнал до църквата „Света Богородица от Бенва“.

Son et lumiere, помисли си Сутан, докато навлизаше все по-дълбоко в сърцето на Турет — звукът и светлината са моите съюзници тук. Улиците бяха толкова тесни, че всеки звук се отразяваше от каменните фасади на сградите, а светлината, падаща косо върху стените, гравираше ясно очертани сенки. Като използваше и двете, тя можеше да следи движението на своя преследвач.

За пръв път бе забелязала отражението му в една витрина. Магазинът се намираше на ъгъл, така че широкото стъкло разкри като огледало цялата улица зад гърба й. След това в магазина за играчки една сянка премина твърде бавно, а после се върна отново, за да не я изпусне от погледа си.

Кой я следеше? Във всеки случай, това не беше свещеникът от Льо Сафари. Може би някой по-високопоставен от него? Дали той си беше признал греховете, или бе запазил мълчание? По-скоро първото, предположи Сутан, след като не бе останала особено впечатлена от твърдостта на характера му.

Този, който вървеше по петите й, беше азиатец, може би виетнамец и това я безпокоеше. Както бе казала и на Крис, по-рано тя се бе сблъсквала с враговете на своя братовчед. Предателството от страна на най-интимната му приятелка като че ли бе накарало Мън да се отпусне и това се бе отразило и на самата Сутан.

След убийството на неговата любовница тя сякаш полетя надолу по отвесната спирала на самоомразата, чиято най-ниска точка беше опитът й да сложи край на живота си. Това, че бе действала в отговор на нападението срещу Мън, нямаше значение. Стореното противоречеше на нейната вътрешна природа. И подобно на лудост, войната — или, по-точно, нейният отглас — се промъкна в живота й и го преобърна изцяло.

Тери я бе спасил от самата нея. Без него досега положително щеше да е мъртва. Колко го бе обичала! Любовта към него, по-силна от всичко останало, и бе помогнала да се измъкне от състоянието на самоунищожение. Веднъж видяла затвора, който сама бе съградила, тя вече знаеше как да избегне стоманените му врати.

Сега Сутан отново видя мрачната цитадела, между чиито стени бе допряла ножа до сините вени на китките си, да се издига в съзнанието й и разбра, че тук, в Турет е нейната карма. Смъртта на Тери, както и неговият земен път повеляваха това. Съдбата й продължаваше да е преплетена с неговата така, сякаш той беше още жив.

Ехото я следваше припряно, караше я да ускорява крачка. Улицата, в която се намираше, беше изцяло потънала в сянка. От синкавата светлина повяваше хлад; тя сви рамене и потръпна.

Стигна до църквата „Света Богородица от Бенва“. Върху строгата й надменна фасада каменните фигури, изобразяващи страданието и изкуплението на греховете, простираха сгърчени крайници, напомняха гротескните готически водоливници, при които излишъкът от емоция се доближава до физическа уродливост.

Някъде започна да бие часовник. Сутан се заслуша, опряла гръб в хладния камък. Долови шум от отдалечаващи се стъпки. Нямаше смисъл да стои на улицата, но продължаваше да чака, за да не остави у преследвача си и най-малкото съмнение за това къде отива.

Обърна се и се вмъкна в църквата през обкованата с желязо дъбова врата. Вътре усети как течението разрошва косите на тила й, сякаш дъхът на Бога наистина се носеше тук.

Беше глухо и сумрачно освен там, където дебелите снопове прашна светлина пронизваха сводестите прозорци и падаха като савани върху каменния под.

Видя изтъркалия каменен купел; после следваше нефът. Вляво от нея, пред малък олтар, поставен в ниша в стената, блещукаха свещи. Там някой коленичеше, свел глава в молитва. По-нататък в неясната светлина се очертаваха редиците дървени пейки, водещи към великолепния главен олтар.

Въздухът тегнеше от аромата на тамян и молитви. Сутан мина покрай мраморната статуя на Света Богородица от Бенва, закрилницата на пътешествениците, след това — край изображенията на Дева Мария и Христос на кръста. Толкова страдание, помисли си тя. Толкова кръв. Сякаш всички човешки грехове бяха окачени тук като пране, простряно на слънцето.

До ушите й достигнаха латински слова — не можеше да определи дали песнопение, молитва или някакъв обред. Всъщност, дори не бе сигурна, че наистина ги чува.