Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 1)

— В смисъл?

— В смисъл, че с твоето заобикаляне на правилника си търсеше белята.

— Знаех какво върша — смотолеви Сийв.

Тя имаше какво да му отговори, но нарочно си замълча. В действителност постъпката му я изплаши до смърт и сега тя благодареше на всички богове на прадедите си задето бе взела подкрепление в Чайнатаун.

Докторът влезе в стаята, като скърцаше с гумените си подметки по линолеума.

— Как е настроението? — попита той и надникна в болничния картон на Сийв, а сетне огледа червената ивица на гърлото му. — Да ви кажа, имали сте голям късмет. — Той започна да пише нещо в картона. — Шумът в дишането ще се позадържи известно време, но измененията в гласа ви може и да изчезнат. Имате малък хематом — кръвен съсирек — в гласовата кутия. Предписал съм ви антибиотик и стероид, за да спадне подутината. Това е особено важно. Хематомът трябва да се наблюдава непрестанно, защото при евентуално нарастване би могъл да запуши дихателната тръба и в такъв случай най-вероятният изход е трахеотомия. — Докторът продължаваше усърдно да пише. — Много е възможно още известно време да кашляте кръв. Главоболията и болките във врата са нещо обичайно при вашето състояние, затова нека не ви тревожат. Рентгеновата снимка и томографията показват, че всичко е нормално. Вземайте си лекарствата, утре ще се видим отново.

— Кога ще мога да изляза от тук? — попита Сийв.

Докторът се усмихна със стъклен поглед.

— Трудно е да се каже. Защо засега просто не се помъчите да се отпуснете?

Сийв го изгледа свирепо, като че ли беше най-големият престъпник. Когато докторът излезе, той се обърна към Даяна и каза:

— Нямам нужда да ми даваш уроци.

Тя усети как сълзите парят очите й и за момент се запита какво прави все още тук. Но съзнаваше какво изпитва към него и никакви думи или постъпки не можеха да променят чувствата й.

— Защо просто не си признаеш, че всичко опира до проклетата ти италианска гордост. Притесняваш се какво ще кажат момчетата за това, че една жена полицай ти е спасила живота.

— Да — отвърна той. — Бас държа, че шегичките вече обикалят участъка.

— Мисля, че всички, които те познават, изпитват единствено облекчение, че си добре.

— Хайде, стига — каза Сийв, но си личеше, че му е приятно да чуе това. — Носиш ли сведенията от полицията в Ню Канаан?

— Да. — Тя му показа папката. — Но не би трябвало да ти ги давам. Капитанът каза, че се намираш в двуседмичен отпуск по болест.

— Да, знам. — Той протегна ръка. — Дай ги тук.

— Не. Знаеш ли какво означава отпуск по болест? Забрави за работата.

— Не се шегувам, Даяна. Дай ми ги.

— Не. Просто…

— Това е заповед, детектив Минг.

— В момента не си на служба. Не съм длъжна да изпълнявам заповедите ти.

Сийв я погледна и разбра, че тя говори сериозно.

— Тогава ми позволи като на приятел да ги видя.

— Като твой приятел искам колкото се може по-скоро да те видя отново на крака.

Той отметна чаршафа и спусна краката си на пода.

— Какво ще кажеш, ако това стане още сега?

— Сийв, недей! Моля те. Не разбираш ли, че си ранен!

— Нищо ми няма, вече казах.

— Извинявай, но не ти вярвам.

Той прокара ръка по лицето си.

— Боже мой, искам само да ми разрешиш да хвърля един поглед в тази папка.

— Кажи ми поне една причина защо трябва да го правя.

Сийв я погледна и тя с ужас видя мрачната пустота в очите му.

— Даяна — каза той, — човекът, който ме нападна, е убиецът на брат ми.

— Какво? Откъде би могъл да знаеш това?

— Видях го в ръката му. — Сийв внезапно почувства отпадналост, болката във врата му се усили. — Ти беше права. Това бе стоманеното ветрило от твоята книга, гадното стоманено ветрило, с което е отсякъл главата на Дом. Щеше да го използва, за да убие и мен.

Даяна стоеше като прикована към покрития с линолеум под. Чувстваше се замаяна, сякаш току-що бе слязла от въртележката на Кони Айлънд 37 37 Курорт на Атлантическото крайбрежие близо до Ню Йорк с прочут увеселителен парк — Б.пр. , на която често се возеше като дете.

— Господи — прошепна тя. — Какво означава това?

— Ако ми дадеш тази папка — каза Сийв, — вероятно ще мога да ти отговоря.

Огънят започна да се разгаря в него, когато взе документите в ръцете си; той разбра, че настоящето му се изплъзва, може би завинаги, и той стремглаво се носи назад във времето, към обгорената Камбоджа, кървавата Камбоджа, където реки от човешки черепи пресичаха надлъж и на шир земята на мястото на хитроумно измислените напоителни канали, някога носили живот на пресъхналите ниви.