Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 1)

— Вижте, Мило, благодарение на вашата информация се сдобихме с едно обикновено парче пластмаса. Не сме се доближили и на крачка до откриването на последната част от „Гората от мечове“. — Логрази сложи тежката си длан върху ръката на Мило и го стисна като с клещи. — Какво се случи, по дяволите?

— Мисля, че съм по следата на истинската „Врата към нощта“.

— Попитах какво, по дяволите, се случи.

— Бях подведен — призна Мило, като запази с огромно усилие присъствие на духа.

— О, да — изръмжа Логрази. — Подведен, и още как! Изглежда Тери през цялото време ви е правил на глупак. Като толкова добре сте го познавали, не знаехте ли, че е специалист по дезинформацията?

— Сведенията ми не бяха от него — излъга Мило. Дезинформация? Ето по какъв начин Тери го бе накарал да повярва, че е закъсал за пари.

— От кого тогава? — Хватката на Логрази стана жестока.

И Мило, усещайки как главата му се мае, отвърна:

— Използвах Сутан Сирик. Хората ми не поддържаха контакти с агентите на Тери. Усилията им бяха съсредоточени върху приятелите на мадмоазел Сирик. — Това беше лъжа. Той знаеше, че подхваща отчаяна игра с живота на Сутан, но нямаше друг избор. Трябваше по някакъв начин да вдигне смъртната присъда, която й бе наложил Логрази.

Видя в очите на американеца, който съзерцаваше отдалеч езерото с шарана, че мисълта му трескаво работи.

— Ако е така, както смятате, ако действително тя ви е измамила — каза той накрая, — тогава тя е замесена във всичко. И в този случай истинската „Врата към нощта“ би могла да е у нея.

Мило сви рамене, притаил вътрешно дъх.

— Ако я ликвидирам, никога няма да научим това.

Логрази изсумтя.

— Трябва да поговоря с някои хора — каза той. — Не бързайте да я очиствате, докато не получа тяхното съгласие. — Пръстите му освободиха ръката на Мило. — Ще им предам, че вашият съвет е вместо това, да я включим в играта. Предполагам, че ще успея да ги убедя в правотата ви.

Мило усети как от гърдите му се смъква огромен товар. Чувството на облекчение беше почти зашеметяващо.

— Добре — отвърна той глухо. — Нямаме друг начин. Мадмоазел Сирик ни трябва жива.

Намираха се в северния край на лагера на адмирал Джъмбо, където рядко се появяваше някой. Независимо от това трябваше да внимават за патрулите, които постоянно обхождаха периметъра на сектора.

Лицето на Могок беше посърнало, почти като от физическа болка.

— Донесе ли го, ко Мън?

— Всяко нещо по реда си, доу Могок. — Макар племенният вожд да се бе обърнал към него като към равен, Мън предпазливо му отговори с формата, използвана за обръщение към по-висшестоящ. — Искам да знам какво се е случило тук след последното ми идване. Първо, забелязвам определено затягане на мерките за сигурност. Освен това всички са необичайно напрегнати.

Могок се озърна неспокойно наоколо.

— Адмирал Джъмбо е взел пагубно решение — коза той. — Възнамерява да тръгне на война срещу генерал Киу. Иска да го убие и да завладее Десети сектор. Хората говорят, че не е роден от жена и е безсмъртен. Някои дори намекват, че е самият Махагири.

— Джъмбо живее в мир с генерал Киу от години. Какво го е накарало сега изведнъж да реши да го нападне?

— Ма Линг. — Могок поклати глава. — Светът ще се свърши заради едно момиче.

— По-точно заради една любов — поправи го Мън.

Могок изпръхтя презрително.

— Както и да го наречеш, това е цяло нещастие. Адмиралът вече не мисли с главата си, а се задоволява да върви натам, накъдето го води мъжкият му член.

— Какво се е случило?

— Генерал Киу е решил да ни унищожи, ето какво. Чрез своите шпиони е открил, че Ма Линг е любимката на адмирал Джъмбо. И нареди да я убият. Сега честта повелява адмиралът да си отмъсти.

— Тогава би трябвало да сте вече във война.

— Така е — кимна Могок. — Но генерал Киу е прекалено хитър. Ма Линг умря по такъв начин, че не можехме да го обвиним в нищо. Подозираме го, но нямаме никакви доказателства. Дори не знаем кой е убиецът. Тя беше намушкана с нож, а никой външен човек не е могъл дори да припари до нея.

— Тогава очевидно генерал Киу има шпионин вътре в самия лагер. Още ли не сте го открили?

Могок поклати отрицателно глава.

— Не. А и навярно вече отдавна е избягал. — Той махна с ръка. — Стига по този въпрос. Къде е сега „Гората от мечове“?

— Не я нося. — Как можеше да му каже, че не знае дори къде се намира?

Могок изруга на някакъв непознат диалект.

— Значи с нас е свършено. Свършено!