Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

— Но не разбираш ли колко важен е бил този кинжал за Тери? Виж какви усилия е положил да го скрие, да го опази от тези хора.

Мабюс слушаше диалога им с нарастващо безпокойство. Знаеше, че на Крис му трябва още съвсем малко, за да склони да му даде оръжието. Само тази кхмерка да си държеше езика зад зъбите…

Накрая, изгубил търпение, той я дръпна рязко за рамото и тя изпищя.

— Това е. Предупредих те — каза Крис, готов да счупи на две нефритеното острие.

Но Мабюс отхвърли Сутан от себе си. Вече свободна, тя изтича при Крис и посегна към кинжала.

— Прибирай го. Сега вече е наш.

Но Крис не й позволи да го вземе. Очите му се взираха в тези на Мабюс.

— Той все още е тук, Сутан. А аз видях на какво е способен. Освен това, ние сключихме сделка.

— Сделка с това чудовище? — извика тя. — Ти си луд. Та той е виетнамец. Никой не вярва на тикната дума.

— Аз вярвам. — Крис прекоси правоъгълника от светлина, отвъд който, бдителен и неподвижен, стоеше Мабюс. — Аз получих Сутан — каза той. Погледът му не се бе отделял нито за секунда от очите на виетнамеца. — Сега ти ще получиш „Вратата към нощта“. — И той протегна ръка със свещения кинжал на Муй Пуан.

— Крис, глупако! Той ще ни убие в мига, в който го вземе.

Но в този момент нея все едно я нямаше. Съществуваха единствено двамата мъже. Явно Мабюс бе много повече от онова, което разкриваше пред тях. Крис изгаряше от желание да надникне в тайните му.

Той виждаше, че макар да яде и пие, подобно на всяко друго човешко същество, Мабюс съществува изцяло благодарение на омразата си. Дълбоко в тези черни очи гореше леден пламък. У другиго това можеше да предизвика погнуса и страх, но у Крис то пораждаше единствено тъга и странно чувство на родство, за което не намираше обяснение.

Все едно, че се беше сблъскал с дете убиец. Чия бе вината за онова, което то можеше да причини? Разбира се, това не правеше Мабюс по-малко опасен — напротив, той очевидно бе смъртоносен противник. Но усещането за добро и зло, което човек обикновено ясно различава в чертите на другите, при него липсваше. Лицето му наподобяваше по-скоро череп, лишен от хрущяли и плът.

Можеше ли да предугади някакво намерение в този оголен, безжизнен лик? Нямаше ли начин тази първична глина да се моделира, да намери пътя към своето избавление?

Най-сетне Крис се отдръпна от него.

— Всеки от нас спечели — каза той — и всеки от нас загуби.

Бан Ми Туот, Виетнам — вътрешността на страната — Ангкор, Камбоджа

Когато Сийв Гуарда пристигна в димящата яма, известна като Виетнам, той бе поразен от вездесъщата смрад. Отраснал по улиците на Хелс Кичън 2 2 „Адската кухня“ — бедняшки район в Манхатън — Б.пр. , той познаваше добре вонята на мизерията — мръсотия, сажди, едноседмична пот, едномесечни боклуци, горяща гума, разлагащи се тела на плъхове. Но въпреки това се оказа неподготвен за миризмите на Виетнам.

Те бяха навсякъде — в експлодиращия въздух, в спечените от кръв дрехи, които носеше, в често неопределимата храна, която ядеше, във воднистите бира и алкохол, които пиеше. Това бе миризмата на смъртта и тя беше неизбежна.

Само музиката можеше да приглуши вонята на смърт, само първичните ритми на рокендрола притъпяваха сетивата му дотолкова, че да забрави онова, което непрестанно нахлуваше в ноздрите му.

От музикалния автомат се носеха познатите начални тактове на „Гимми шелтър“ на Ролинг стоунс. За момент гласът му удивително сполучливо поде мелодията заедно с този на Джагър.

Танцуваше с момиче, което не познаваше и никога нямаше да познава, тайнствен атом на войната, топло тяло, частица от една изгубена сред хаоса и разрухата култура.

В тази барака, направена от отпадъчни късове гофрирана ламарина и кутии от кока-кола, това място на изгубена цивилизация, където идваше, за да забрави смрадта, да забрави може би самия себе си, той срещна Магьосника.

Магьосника го впечатли дълбоко — а Сийв беше твърде подозрителен по природа и не се впечатляваше току-така.

След седем месеца, прекарани тук, обичайните човешки норми бяха изгубили смисъла си за него. Войната бе претопила същността му по своя калъп. Ритъмът на живота беше прост и еднообразен — мъжете ги изпращаха да се избиват един друг, а колкото до жените — те просто бяха наоколо, за да спиш с тях между акциите.

Нищо чудно, че в такава адска атмосфера човешките същества изгубваха своята ценност. Животът се превръщаше просто в стока, която можеше да се купува и продава, да се притежава или да се унищожи. Сърцата бързо затвърдяваха дотолкова, че окаяността на подобно съществуване преставаше да се забелязва.