Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

Но Сийв някак си бе успял да опази своето сърце недокоснато от ужасите на войната. Колкото бесен и необуздан да беше в боя, каквито и жестокости да вършеше, пиян до безсъзнание, в поредното опожарено село, той неизменно беше нежен с жените. Всъщност, при него това беше нещо като мания. Единственият начин да се увери, че джунглата не го е обсебила изцяло, беше като легне с някое местно момиче при завръщането си в онова, което виетнамците на шега наричаха цивилизация. Само така можеше да е сигурен, че независимо колко виетконгци е убил и колко кръв има по ръцете си, той все още е Сийв.

Месец преди да срещне Магьосника, той бе уредил включването на брат си Доминик в своето подразделение. Дом беше единственият оцелял от отряд за свръзка на Специалните части, избит от виетконгците в момент на преместване на полевия си щаб. Седмица преди да срещне Магьосника, той, Доминик, и капитан Борк, старшият офицер на тяхната група, прекараха два дни в безпаметно пиянство. Тримата бяха очистили един от виетконгските патрули вампири — тези страшни, смъртоносни отряди, които се прокрадваха в нощта и убиваха войниците в съня им.

Беше чисто отмъщение и нищо повече. Наскоро групата бе лишена от половината си състав от „Скачащата Бети“ — взривно устройство на виетконгците, което се изстрелваше изпод земята, щом някой настъпеше замаскираната жица. Сега онова, което сториха, се струваше странно на Сийв, защото тяхната група, както и всички останали, беше сформирана тук, на място. Всеки от шестимата й членове бе получил назначението си поотделно и в резултат на това никой не познаваше никого. Такива неща като другарство, усещане за семейство, принадлежност или защитеност не съществуваха.

Половината от времето си прекарваха пияни от долнокачествен алкохол или затъпели от марихуана, защото се побъркваха от скука. През останалата половина бяха толкова уплашени да не настъпят някоя заровена от жълтите мина, че нерядко ужасът ги парализираше.

Въпреки това — или може би именно заради него — Борк искаше не просто да унищожи патрула, а да даде на врага пример, да му покаже кого има насреща си.

Окачиха осемте виетконгци за краката. Те висяха безмълвно, само очите им гледаха диво като на зайци в капан. Въпреки възраженията на Сийв и Доминик, Борк им заповяда да разрежат провесените тела от шията до половите органи — един ред от смърдяща, разлагаща се човешка плът, свидетелство за силата на човешката омраза и покварата на човешката душа, за дълбоката, незаличима вреда, която войната нанася на онези, които участват в нея.

След това, разбира се, трябваше да се спасяват — за да не полудеят, или, може би, за да не започнат да се наслаждават на стореното. Алкохолът имаше грижата за това в продължение на четирийсет и осем часа. После вече бяха безчувствени като жаби. Когато освобождаваш другиго от живота, самият ти незабавно се нуждаеш от този, по-различен вид освобождаване.

Доминик, хлипайки, скоро изпадна в безпаметен унес. Сийв лежеше с момичето си — гъвкава виетнамка вероятно на не повече от четиринайсет години. Галеше гъстата й гарвановочерна коса, прокарваше мазолестите си длани по кадифената й плът с такава нежност, че тя се повдигна от сламеника и с благодарност целуна ямката на шията му.

Внезапно от съседната стая, където беше Борк с момичето си, се чу нечовешки вой. С мисълта, че командирът му е нападнат от виетконгци, Сийв сграбчи бойния си нож и се втурна натам. Това, което видя, накара кръвта да замръзне в жилите му. Борк беше омотал момичето с медна жица, толкова стегнато, че плътта й противно се издуваше между намотките. На места, там където металът се беше впил най-жестоко в нея, тя бе започнала, да кърви.

Борк, напълно гол, я биеше с бамбуков прът. Членът му стърчеше пред него, червен и трептящ.

Вбесен, Сийв изтръгна пръта от ръката му и го би с него, докато капитанът изпадна в безсъзнание. След това внимателно размота жицата от разплаканото момиче.

— Какво има? — попита момичето на Сийв от прага на отворената врата. — Какво правиш?

— А ти как мислиш? — отвърна той. — Погледни колко кръв.

— Няма нищо. Това случва непрекъснато. — Тя протегна ръка. — Какво ти става? Връщай в леглото — време за чукане.

Момичето на Борк се облягаше върху него, обливайки го с кръвта си; той стоеше и гледаше вторачено тъмноокото дете в сянката. И изведнъж бе обхванат от ясното съзнание за пълната безнадеждност на живота.

Изпитваше нужда да забрави, ето защо на другия ден танцуваше в бараката от гофрирана ламарина с друго дете. Те бяха взаимозаменяеми, както бе открил за свой най-голям ужас, тези безцелно носещи се атоми на една изгубена цивилизация; призраци, бродещи из пепелището, в което се бе превърнал животът.