Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

Адютантът на Конъли, около петдесетгодишен сержант с грубо лице, на име Джагър, се върна с дебела светло бежова папка. Подаде я на Конъли и като хвърли бегъл поглед на Даяна, излезе.

Конъли прелисти съдържанието на папката, проверявайки, както предположи Даяна, за секретна информация. След това с едно движение на китката я плъзна през бюрото към нея. Тя я взе и се вгледа в черно-бялата снимка на мъж с квадратна челюст, остра коса, големи уши и бичи врат. Нещо в това твърдо лице подсказваше за тежките, масивни мускули на невидимото тяло.

Военното досие на Тот беше всичко друго, но не и обичайно. Той беше пристигнал във Виетнам с Пета въздушнопреносима дивизия на Силите със специално предназначение през август 1966 г. и незабавно бе включен в проекта ОМЕГА, чиято официална цел бе рекогносцировка и разузнаване на тактическото придвижване на противниковите части. ОМЕГА се състоеше от осем отряда, които имаха за задача да проследят маршрутите на движение на виетконгците и още толкова разузнавателни групи, натоварени с провеждане на проучвателни акции дълбоко във вражеската територия.

В своя първоначален вариант ОМЕГА очевидно не бе задоволила Тот, защото той беше поискал и получил разрешение да сформира три нови отряда командоси, включвайки в тях, както армията го бе формулирала, „елементи от местните етнически и религиозни малцинства, обучени в нетрадиционни бойни умения“.

Групите на Тот явно бяха използвани за „извеждане на компрометирани бойни части“, проникване зад вражеските линии и „извънредни ситуации“. В качеството си на командир на своето подразделение той беше получил прякора Върджил.

При изпълнение на своя дълг Тот бе събрал всички възможни бойни отличия и бе получил две повишения, и двата пъти за поемане на командването при смърт на по-горния чин по време на боя. Той бе истински образец на войник — умен, находчив и смел. Бяха го убили по време на мисия северно от Плейку, през декември 1969-а.

Даяна затвори папката. Каквото и да търсеше Сийв, то нямаше нищо общо с покойния Арнълд Тот. Тя благодари на Конъли и си тръгна. На летището й се наложи да почака. След като хапна нещо, тя си купи две списания и се върна при изхода, от който излиташе самолетът й за връщане.

В този момент забеляза Джагър. Адютантът на Конъли стоеше до контролното гише и пушеше цигара.

Той също я видя и бавно се запъти към нея. Когато я наближи, нещо в походката му й подсказа, че стои тук от доста време. Широкото му лице беше очукано като кола от трета ръка и също толкова изхабено.

— Не мислите ли, че заминаването ви е малко преждевременно? — попита той.

— Съмнявам се — отвърна Даяна. — Научих това, за което дойдох.

— Така ли? — той тръсна пепелта си на пода. — Е, може би зависи от това дали сте дошла да възхвалявате Цезар, или да го погребвате.

— Струва ми се, че имате някаква грешка. — Даяна беше нащрек. Във въздуха се носеше миризма на нещо гнило. Той й отправи ледена усмивка.

— До полета ви има още време. Защо не се поразходим?

Тя се поколеба дали да приеме. Ако този Джагър имаше зъб на Тот, каквато и информация да имаше за продан, щеше да е съмнителна. От друга страна, той можеше да й даде в ръцете някаква нишка и съвестта не й позволяваше да подмине тази възможност. Трябваше просто да внимава. Тя сви рамене:

— Защо не?

— Не знам защо сте тук — каза Джагър, — и право да ви кажа, не мисля, че бих искал да знам. Но факт е, че това, което Конъли ви показа, е пълна глупост.

— Каква част от него?

— Един-единствен пункт. Но със същия успех можеше да е и всичко останало. — Джагър запали нова цигара от недопушения фас. — Какво ще кажете? — Той хвърли угарката в хромирания пепелник.

— От къде знаете това?

— Служих в Пета въздушнопреносима дивизия на Специалните части и познавах Тот. — Той вдигна лявата си ръка и Даяна видя, че е направена от пластмаса. — Изгубих я по време на мисия от операция ОМЕГА през шейсет и седма година. Прекарах шест месеца в болница. Трябваше да ме изпратят у дома. Командирът ми вече беше издал заповедта, но аз уредих да я отменят. Не исках да се прибирам вкъщи. Там не ме очакваше нищо, освен хора, които щяха да зяпат осакатената ми ръка, докато ми обясняват защо не могат да ми дадат работа. Издействах си да ме преместят в архивния отдел и след два месеца вече въртях цялата канцелария. Това означава, че знаех наизуст и номера на долните гащи на всяко копеле в Пета дивизия и мога да ви гарантирам, че Арнълд Тот не е умрял.