Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

Мъглата се кълбеше край тях, осезаема като прах, и превръщаше парка наоколо в призрачен декор, изпълнен със зловещи очертания.

— Мило, преди години в Югоизточна Азия пътят ви сигурно се е пресякъл с този на Магьосника. Каква е преценката ви за него?

— Беше човек, влюбен в риска — отвърна откровено Мило и видя как Логрази кима в знак на съгласие. — Чувал съм много за него, както и вие, но кой може да каже кое е истина и кое — не? Имах и една сделка лично с него, тъй че съм го виждал в лице, за разлика от повечето хора, която знаеха за съществуването му.

— Както вече сте се убедили, сега е невъзможно да го познаете. Собственото му семейство, ако въобще има такова, не би могло да го познае. Прекарал е шест месеца с цял екип специалисти по пластична хирургия. Доколкото разбирам, лицето му е било разрязано на части и след това съшито наново, по съвършено различен начин.

— Това може и да е така — каза Мило, — но мозъкът му си е останал недокоснат. Зад неговото ново лице се крие същата личност. А при това положение вие имате сериозни основания за тревога.

Логрази обърна гръб на езерото, което от това разстояние изглеждаше сиво и непрозрачно като имитациите на вода в детските железници макети.

— Вие сте прав в едно друго заключение — каза той. — Аз не съм от Мафията. Аз съм от ЦРУ. Както и Магьосника. Преди време той се е опитал да напусне организацията, но директорът го е принудил да се върне. Ето защо ми се струва, че сега я мрази — а може би я е мразил винаги, кой знае? Работата е там, че иска и от мен да скъсам с ЦРУ и да се присъединя към него. Просто не знам какво да правя. Да се свържа с него е чисто самоубийство. Но се страхувам, че Магьосника ще ме убие, ако откажа.

— Как ще постъпите?

— Признавам, че нямам ни най-малка представа. Но не разполагам с много време за колебание. — Погледът на Логрази беше празен.

— Докладвайте на началниците си.

Липсата на топлина в усмивката на Логрази бе малко плашеща.

— Не знаете колко високо го ценят в организацията. Той ще отрича всичко и никой няма да ми повярва, преди да е станало вече твърде късно.

— Знаете ли какви са плановете му?

— Все още не. — Логрази избърса дъждовните капки от лицето си. — Ще ми ги каже, едва след като се съглася да се присъединя към него.

Сърцето на Мило заби ускорено. Може би именно това бе пролуката, за която се молеше; възможността да се измъкне от менгемето, в което го стягаше Магьосника, и да му се отплати за мъченията, на които бе подложен.

— Вижте, възможно е той да възнамерява да ви убие, независимо от това дали сте с него, или не — каза той. Мислите му препускаха седем или осем хода напред. Трябваше да разбере намеренията на Магьосника, и му се струваше, че сега е открил начина да го стори. — Като имате това предвид, съществува и трети вариант, който бихте могли да обмислите.

Главата на Логрази рязко се завъртя.

— Какъв? — попита той толкова бързо, че Мило искрено го съжали. Очевидно този човек беше изгубил всякаква надежда.

— Престорете се, че сте на негова страна. Така ще си спечелите малко място за маневриране, както и време, през което да подготвите рапорт до своите хора. Той ще бъде подкрепен от собствените действия на Върджил, а не толкова от вашите думи, в които, както сам казахте, те могат и да се усъмнят.

— Това би могло да стане — кимна Логрази. — Но не мисля, че ще успея да го направя сам. Ще ми е нужна помощ.

— Но разбира се — каза Мило с усещането, че робските вериги, които го сковаваха, всеки миг ще паднат. — Аз съм на ваше разположение.

Логрази протегна ръка.

— Ако говорите сериозно…

— Напълно. — Мило я пое и я стисна.

— В такъв случай трябва да се погрижите за Сирик и Кристофър Хей незабавно — каза някак глухо Логрази. — Трябва да удовлетворим това негово желание, както и да му дадем „Гората от мечове“.

— Оставете това на мен — успокои го Мило.

— Мога да разчитам на вас, нали? — Той видя, че капчиците по лицето на Логрази не са пръски от дъжда, а пот. — Не искам да умра.

— Ал де Кордия беше тук наскоро, преди около месец — каза Сутан, когато кафето и кейкът бяха вече сложени. — Трябваше да се види с Тери по работа.

— Знаеш ли по каква работа? — попита Сийв. Той беше на седмото небе; никога преди не бе вкусвал толкова хубаво кафе.

— Не. — Сутан разбърка втора лъжичка захар в чашата си. Седяха в гостната; през отворения прозорец нахлуваха ярки слънчеви лъчи. Стаята гледаше към улицата и от време на време разговорът им се прекъсваше от гърленото ръмжене на преминаващите отдолу мотоциклети. — За добро или за лошо, никога не съм се месила в бизнеса на Тери. Сега мисля, че това е било грешка от моя страна.