Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

Ариел Соларес умираше, но помътеното му съзнание очевидно беше заето с нещо друго. Тялото му се напрегна в прегръдката й, ръката му отново се насочи към шкафчето… Вратичката отскочи, пръстите му конвулсивно се свиха около кутийка от тиково дърво и я измъкнаха навън.

Притисна кутийката в ръката й, устните му се раздвижиха, очите му потърсиха нейните. Тори бързо се наведе и отчаяно проплака:

— Господи, Ариел! Какво стана?

Устата му изведнъж се напълни с кръв, в ъглите й се появиха розови мехурчета. Тори не можеше да стори нищо друго, освен да го стиска в прегръдката си. Гледаше го в очите, искаше да усети присъствието й, искреността на току-що зародилите се чувства в душата й…

После в съзнанието й бавно изплува втората част на мислите на Боргес, които й беше цитирал Ариел: „Малко преди смъртта си човек открива, че сложния лабиринт на целия живот зад гърба му е точно копие на линиите, набраздили собственото му лице…“

Полята на Вирджиния, Лос Анджелис

— Тя трябваше да бъде замразена и беше замразена! При това от теб… Какво ще кажеш?

— Нужно ли е да кажа нещо?

— Да, налага се тук лещата да са ясни.

По-младият от двамата мъже беше тъмнокос, с орлов нос и пронизителни сини очи. Другият беше на почтена възраст, с приведени рамене и пясъчноруса коса. Стояха в началото на каменната пътечка, която правеше концентрични кръгове сред безупречно поддържана английска градина.

Следобедното слънце надничаше сред клоните на стройни ели, лъчите му докосваха едрите гроздове на стара лоза. Зад двамата се виждаше просторна каменна къща в стил „Тюдор“, вторият етаж на която беше изграден от масивно дърво. Сред брези, кипариси и добре поддържани магнолии проблясваха широките стъкла на прозорците.

— Не те разбирам — промълви младият. Носеше бяла риза с отворена яка и навити ръкави, разкриващи силните му ръце. Крачолите на тесните джинси бяха натикани в меки каубойски ботуши от синкава кожа, широкият му колан беше обсипан със сребърни капсули.

— Така ли? — обърна се да го погледне по-възрастният. Понечи да добави „странно“, но се отказа. Той имаше властно лице с решителни черти, времето беше оставило следата си по хлътналите бузи, изтънялата коса и ситните бръчици около очите. Но самите очи бяха запазили младежкия блясък, продължаваха да бъдат очите на съседското момче, което те предизвиква да се изкатериш на най-високото дърво, да се возиш гратис на автобуса, метнал се на задната броня, да приемаш всички хлапашки предизвикателства…

— Бях приблизително на твоята възраст, когато заминах за Лондон, при братовчедите ни… — продължи той. Ръката му обхвана с широк жест вишневите дръвчета и храстите глог, морето от алено сини азалии, което се вълнуваше зад тях. — Там открих очарованието на подобни градини…

— Но не и очарованието от поддръжката им — добави иронично младият мъж, който се казваше Ръсел Слейд. — Англичаните обичат сами да се грижат за своите градини, нали?

— Така и трябва — кимна събеседникът му, чието име беше Бърнард Годуин. Лекото ловно сако от „Хенри Пул“, наметнато върху раменете му, беше толкова безупречно, колкото и градината му. Солидните обувки от „Джон Лоб“ меко проблясваха на слънцето, дебелите им подметки бяха създадени за далеч по-тежки преходи. — Когато човек разполага с ограничено късче земя, той неволно се стреми да го обработва със собствените си ръце… — тялото му се завъртя, очите му се заковаха в лицето на Слейд. По-младият мъж знаеше, че в подобни моменти не трябва да отмества поглед, тъй като Годуин неизменно ще приеме това като признак на слабост — Но ние сме в Америка, Ръсел. Тук земята не е проблем, тя е безкрайна… Още преди век каубоите са разбрали това, с цената на кръв и пот… Но земята, безкрайните пространства около нас е и нашето основно предимство пред англичани, европейци и японци.

— Земята ли?

— Не в буквален смисъл, разбира се. По-скоро притежанието на земята. То ни кара да действаме и реагираме по свой, особен начин. Свързва ни най-тясно и със съветските хора. — Бърнард Годуин никога не употребяваше термина „руснаци“. За него руснаците бяха просто една народност, населяваща територията на Съветския съюз заедно с латвийци, литовци и естонци, с кавказци и украинци, грузинци и арменци, различните мюсюлмански общности… Обединени от общи закони, тези народности представляваха един затворен свят, един микрокосмос със свой собствен живот. Бърнард Годуин беше изучавал този свят в продължение на години. Същото важеше и за Ръсел Слейд, но неговите заключения се разминаваха значително от тези на Годуин. Той беше твърдо убеден, че колкото по-остър е проблемът с малцинствата в СССР, толкова по-добре. Това принуждава правителството да отделя много време на вътрешните проблеми, изтощава го, пречи му да взема важни решения на международната арена. Господи, нима Бърнард не вижда всичко това? Идеите му за подпомагане на руското правителство за решаване на малцинствените проблеми бяха напълно налудничави. С гласност или без нея, Русия е далеч по-податлива на манипулации, когато й липсва вътрешен баланс. Това беше твърдото убеждение на Слейд.