Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

— Съветският народ, слава богу, не се идентифицира с руския народ — промълви Годуин и внимателно заобиколи една цветна леха. — Всяко малцинство там прилича на узрял плод, който иска да се отърси от дървото — майка. Наближава времето, когато край това самотно дърво ще поникне цяла нова гора…

Ръсел Слейд мрачно поклати глава. Това е един мъртъв и ненужен проблем, особено когато става въпрос за дейността на „Алеята“, помисли си той. Защо Бърнард продължава да се занимава с него?

— Това има ли нещо общо с идеята да се обърнем отново към Тори Нън? — попита на глас той.

— Тори Нън е твой проблем още от самото начало — отвърна Годуин и вдигна тънката си като на жена ръка — И продължава да е твой проблем…

От едва забележимата промяна в гласа му Слейд разбра, че е пристъпил невидимата граница и побърза да отстъпи крачка назад, към твърда земя. Беше готов да приеме своето наказание, да го изтърпи като мъж.

— Добре — въздъхна той — Признавам, че привличането на Тори Нън може би ще се окаже грешка…

— То вече се оказа грешка — хладно го изгледа Годуин. — Особено по отношение на Соларес…

— Да. Жалко, че изгубихме толкова добър агент.

— Искам да ти напомня, че не играем бейзбол — все така хладно подхвърли Годуин. — Тук не става въпрос за точки, спечелени от противника. Става въпрос за смърт на близък човек, от семейството ни…

„Ето защо ме е привикал старецът в лятната си къща“, въздъхна Ръсел Слейд. Полянки, птички, цветя — всичко това внушава едно пасторално спокойствие. Но не и поведението на стария Годуин, който беше язвителен и изпълнен с мрачна енергия както винаги.

Погледна го крадешком. Пред очите му беше живото доказателство, че не бива да храни никакви илюзии за свобода на действие, въпреки поста директор на „Алеята“. Пред очите му беше създателят на тази институция — жилав и в отлична форма, въпреки слуховете за влошено здраве и дори близка смърт. Слейд дължеше бързата си кариера изцяло на този човек — истински майстор в подмолните интриги и комбинации, успял да изгради една уникална за историята на Съединените щати организация, Бог знае защо наречена „Алеята“. Организация, която се занимаваше с шпионаж, но едновременно с това привличаше в редиците си най-изявените съвременни мислители от цял свят… Естествено кариерата на Слейд се дължеше и на личните му качества. Старецът бързо откри, че Ръсел има уникалната дарба да събира и обработва откъслечните сведения на оперативните агенти, пръснати по света, да сглобява вярната картина дори на най-сложните заговори. Често постигаше това благодарение на голата си интуиция, която рядко го подвеждаше. В допълнение на това се оказа отличен администратор, боравеше майсторски с бюджета, оптимизираше хора и ресурси като никой друг. Годуин искрено се възхищаваше на тези качества и съответно ги възнагради.

Въпреки всичко Слейд не можеше да се отърве от чувството, че старецът мъничко го ревнува. Обезобразените му от артрит ръце отказваха да пуснат юздите на властта. Очевидно си даваше сметка, че Слейд го превъзхожда само в едно: младостта, която завинаги си беше отишла… Младият директор дърпаше всички конци в „Алеята“, но Годуин все още не му разкриваше своите връзки и контакти на високо ниво, пръснати по петте континента… Връзки и контакти, които поставяха в краката му дори президенти.

„Алеята“ и нейният кръстник Бърнард Годуин олицетворяваха неограничената власт, сами по себе си бяха закон. Към тази власт се стремеше с цялата си душа Ръсел Слейд. Мигът наближава, помисли си той и погледна стареца, който замислено наблюдаваше своите цветя. „По дяволите, Годуин, нададе нетърпелив вик душата му. Дай ми това, което по право ми принадлежи!“

— Ще ти дам един съвет, Ръсел — обади се като ехо на мислите му Годуин. — В момента, в който разбереш, че не си в състояние да контролираш живота и смъртта на своите оперативни агенти, ти трябва да подадеш оставка…

— Говориш така, сякаш това е първата жертва, която сме дали на бойното поле…

— Губили сме хора и това е напълно естествено — отново се размаха тънката женствена ръка. — Но по мое време ги жертвахме умишлено, в името на крайната цел. Смъртта им имаше смисъл, всичко беше предварително планирано. Разбираш ли ме?

„По твое време, разбира се! Всичко по твое време е било съвършено!“ Душата на Слейд се сви в мрачни предчувствия. „Този човек е в състояние да ме отстрани с онази лекота, с която ме издигна, въздъхна в себе си той. Дали вече не ми подготвя заместник? О, не! Ще се боря със зъби и нокти да запазя поста си!“