Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

Тори търпеливо чакаше, дясната й ръка лежеше отпусната до бедрото на Ариел. Плъхът продължаваше да се приближава. Ръката й се стрелна напред с мълниеносна бързина, останалата част от тялото й дори не помръдна.

Пръстите й се сключиха около врата на гадината и пречупиха прешлените. Разнесе се тихо, едва доловимо изпукване и това беше всичко.

Времето сякаш беше спряло. Двамата лежаха, без да помръдват, Тори се унесе. Полузаспала, но с напрегнати до крайност сетива. Най-сетне търпението им беше възнаградено. Тихо поскърцване на гума върху камък доказа правотата на подозренията й. Японците вдигнаха засадата и очевидно се връщаха обратно към познатите им тунели.

Устните на Тори леко докоснаха шията на Ариел, той леко се размърда. После, вкопчени един в друг, те бавно се измъкнаха от страховитата гробница.

Ариел и Тори се бяха изправили на една от покритите с теракота тераси във величествената му къща, издигаща се в подножието на Рашън хил в Сан Франциско. Над тях все още личаха останките от някогашната каубойска кръчма, в която преди сто години се бяха събирали на сладки приказки титаните на американската литература Амброуз Биърс, Брет Харт и Марк Твен…

От инцидента в йезуитските тунели на Буенос Айрес бяха изминали едва четиридесет и осем часа. Ариел я покани да му погостува и тя прие, усетила, че губи вкус както към атмосферата на Буенос Айрес, така и към самотата… Естествено, имаше и друга причина за това. Ариел я интригуваше и тя беше принудена да се примири с този факт. Стори го неохотно, защото той влизаше в противоречие с твърдото й решение да избягва всякакви наченки на интимни контакти с когото и да било. Но любопитството й се събуди от инцидента в онези подземия. Искаше да разбере как са се озовали там двамата убийци от Якудза и от къде на къде Ариел — човекът, който се представя за отегчен търговец на месо, е имал информация, че те ще бъдат там…

Погледът й се зарея в далечината. Градът се разстилаше в краката им като замръзнали океански вълни, гледката беше великолепна. Виждаше се чак крайбрежната Хайд стрийт, оловните води на залива отвъд белите парапети, корабите, хвърлили котва в него… Втората тераса на къщата беше от фугата страна, от нея се разкриваше главозамайваща гледка към извиващата се като змия Ломбард Стрийт, стигаща чак до Норт бийч…

Просторната дневна на Ариел беше задръстена от антични предмети, повечето от които бяха свързани с историята на древните цивилизации, населявали Южна Америка: изрисувани на ръка глинени съдове, каменни статуетки на жени и животни, примитивни дървени лъкове с обжарени на огън стрели, чиито метални върхове индианците са топили в силна отрова.

— В течение на хилядолетия човекът е градил свои представи за пространството, което населява — тихо промълви Ариел Соларес. — Провинции и кралства, планини и заливи, острови и реки, кораби, къщи, сечива, домашни животни… — цитираше част от известно произведение на Хорхе Луис Боргес, което Тори познаваше почти наизуст.

— Този дом е най-доброто място, което съм виждала — промълви тя. — Далеч от всички, високо над сивото ежедневие.

— Единственото нещо, за което съжалявам, е, че не мога да бъда тук толкова, колкото би ми се искало — въздъхна, той и допълни чашата й с шампанско. — Познавате ли Сан Франциско?

— Не много добре — отвърна Тори и отпи малка глътка от високата кристална чаша. — Страхувам се, че изпитвам инстинктивна неприязън към този град — едно съвсем естествено чувство в душата на всеки, който се е родил в Лос Анджелис.

— Тук е поносимо, поне в сравнение с останалите американски градове — рече Ариел. — Лично аз бих предпочел да живея в Париж, но трябва и да се работи…

— Нима французите не ядат телешко?

— Ядат — усмихна се той. — Но далеч по-малко от нас, американците. Освен това са адски подозрителни по отношение на вносното месо. Дори японците са цвете в сравнение с тях — засмя се, после потръпна. Слънцето залезе преди броени минути, но въздухът вече беше доста хладен. — Защо не влезем вътре?

Сан Франциско не беше сред любимите градове на Тори, но къщата на Ариел й хареса много. За пръв път се изкачваше на Рашън хил, просторът и гледката й допадаха, тук имаше нещо от величественото спокойствие на Роял Майл в Единбург…

Той влезе пръв, обърна се да я погледне и потечи да каже нещо. Пурпурният залез се отрази в очите му.

— Какво има? — долови колебанието му Тори.

Той помълча, притеснението му видимо се засилваше. Беше облечен в бяла риза и тъмен панталон, сакото от тънка коприна беше небрежно наметнато върху раменете му. Вдигна глава да я погледне, на устните му се появи смутена усмивка: