Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

— Означава ли това, че се нуждаете от странични занимания? — въпросът й беше зададен небрежно, но съвсем целенасочено. Спомни си какво беше казал Естильо за присъствието на този мъж в Буенос Айрес.

— Нямам настроение да се връщам на купона — рече той, като с нищо не показа, че е чул въпроса й. — Времето не е особено подходящо за веселба…

Тори се запита дали под „време“ има предвид дъжда или вътрешното състояние на духа си. Но това беше без значение, тъй като и на нея не й се връщаше в шумния и задимен апартамент.

Той я заведе в кафе „Тортони“, един от известните джаз-клубове на Буенос Айрес, намиращо се на булевард „Де Майо“.

— Често ли будувате до късно през нощта? — попита Тори.

— Само когато пътувам — отвърна той и леко сви рамене. — Не зная дали е случайно, но всичките ми делови партньори са любители на нощния живот…

В два периода от живота си Тори също беше проявявала влечение към нощното будуване. Като тийнейджър в Лос Анжелис, благодарение на красотата си лесно проникваше в най-опасните нощни дупки на града… А после, години по-късно, срещаше друг вид опасност в нелегалните нощни клубове на Токио. Но тогава вече беше съвсем друг човек…

Поръчаха си ром от захарна тръстика и се заслушаха в звуците, които идваха откъм подиума. Там се бяха настанили черен саксофонист, индианец барабанист и рус мъжага с пъргави пръсти, който подръпваше струните на контрабаса. Това, което правеха, едва ли можеше да се нарече музика, но посетителите изглеждаха доволни.

Съставът най-сетне приключи с дългата композиция, Ариел бегло погледна часовника си:

— Минава полунощ, може би сте уморена…

Тори само поклати глава.

— Добре — рече той, плати сметката и я поведе към изхода. Навън спря едно такси и нареди на шофьора: — Карай в „Ла Манцана де Лас Лучес“.

Онзи само сви рамене, направи маневра и потегли на юг, към центъра на града.

Площадът на просветлението се намираше между булевардите „Перу“ и „Боливар“, съвсем близо до авенида Хулио Рока. Там сред изобилие от паметници на културата бяха разположени канторите на известни фирми и редакциите на централните вестници. Тори напрегна паметта си, но успя да си спомни само един от тях — „Ла Пренса“, най-големия ежедневник в Аржентина.

Таксито ги стовари на ъгъла на „Перу“, Ариел направи няколко крачки и спря пред номер 222. Фасадата на сградата беше типична за италианските къщи от края на миналия век, но той каза, че тази къща е поне със сто години по-стара.

— Собственици са били последователно два вестника, после я поема университетът — поясни той. — Строили са я йезуитите, но през 1767 година кралят на Испания ги прогонва. Преди това обаче тук са ставали доста любопитни неща…

— Какви? — вдигна глава Тори.

— Елате, ще ви покажа…

Насочиха се към тясната, зле осветена алея, минаваща край стената на сградата. Пред тях се появиха стари каменни стъпала, изтъркани от дългогодишна употреба. Водеха надолу, към подземията в основите. Тори отбеляза с каква лекота се спуска Ариел, въпреки лошото осветление.

Миг по-късно до слуха й достигна скърцането на ключ в стара ключалка. Масивната дървена врата се отвори с тихо проскърцване, посрещна ги непрогледен мрак.

— Редно ли е да правим това? — попита Тори.

— Обичате ли да рискувате? — отвърна с въпрос Ариел, после, без да дочака отговор, хвана ръката й. — Внимавайте къде стъпвате…

Вървяха в абсолютен мрак. Проскърца врата, Ариел едва чуто прошепна:

— Пазете главата си.

Слязоха по нови каменни стъпала, в хладния въздух се появи миризма на гниещи мъхове. Стъпалата бяха тесни и изключително стръмни, миризмата на пръст и влажен гранит стана още по-силна. „Сякаш съм в собствения си гроб“, помисли Тори и усети как косъмчетата по врата и леко настръхват.

— Тези тунели са прокопани през XVIII век — поясни той, а тя се запита защо продължава да шепне. Кой, по дяволите, би ги чул тук, в недрата на старата сграда?

— Днес ги считат за нещо като туристическа атракция — добави той и устните му почти докоснаха ухото й. — На любопитните обясняват, че тунелите са прокопани за защита на града по време на война. Но истината е друга — йезуитите са ги създали заради контрабандата. Според действащия в онези години кралски декрет, всички колонии, включително и Буенос Айрес, трябвало да търгуват само с Испания. Но хитрите йезуити поддържали търговски връзки с много страни, чуждите кораби акостирали в пристанището уж за ремонт, а стоката в трюмовете им била прекарвана нелегално в страната и стигала дотук именно през тези тунели…