Ерик Лустбадер: Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

— Ето го мита… — тихо прошепна Ариел и махна с ръка към вечното жилище на Ева Перон. — За тази жена са се изписали реки от мастило, но твърде малко истини… Светица ли е била тя? Или демон?

— Може би нито едното; нито другото — отвърна Тори. — Може би е била просто жена…

— Не казвайте това пред „босяците“ — поклати плава той. С това прозвище в Аржентина наричаха хората на наемния труд, най-вече промишлените работници, които сляпо вярваха в Перон. — Няма да ви разберат, защото човек трудно се разделя с последната си надежда в живота…

Заваля, тежките капки забарабаниха по листата на дърветата, в съзнанието на Тори изплува представата за летище и раздяла…

— Отнели са дори децата им — прошепна тя. — Бъдещето им…

— Наистина е така. Никой не знае нищо за онези, които са изчезнали в нощите на терора… Незнайни мъченици, неми свидетели на най-новата аржентинска история. Това са те… Жертви на брутално насилие… — Ариел замълча, очите му се плъзнаха над морето от паметници и надгробни плочи. — Тъжно…

Намираха се в обкръжението на каменни ангели, крилата им бяха сиви от градския смог. Дъждовните капки се търкаляха по лицата им като сълзи, сякаш все още не бяха прежалили покойниците. Полираният мрамор на некропола мътно проблясваше на светлината на свещите.

— Означава ли всичко това, че перонизмът е жив след толкова много години? — вдигна глава Тори.

— В известен смисъл да — отвърна Ариел. — Това е една мечта, един сън, който отказва да се стопи… Босяците продължават да таят надежди, но новите лидери на Перонисткото движение непрекъснато сменят своите политически платформи и отказват да признаят една тъжна истина: идеите на неронизма са мъртви, отдавна превърнати в исторически анахронизъм…

Тори насочи поглед към бледите пламъчета на свещите и тихо промълви:

— Тук децата плащат греховете на своите родители… Къде е справедливостта?

— Намираме се в Аржентина — напомни й Ариел. — Страна, в която справедливостта е грешно тълкувано понятие.

Дъждът методично гасеше свещите, тъмнината бавно се завръщаше в мъртвия град. Тори изведнъж изпита чувството, че и двамата знаят тежестта на проблема на тази страна: тук справедливостта се използва като оръжие за унищожение, а и като щит за прикриване на несправедливостта…

Ариел потръпна, сякаш невидим дух беше докоснал кожата му.

— Може би не трябваше да идваме — глухо промълви той.

— Тук или на купона у Естильо? — погледна го Тори.

На лицето му се появи усмивка, а тя изведнъж си даде сметка, че харесва това лице. От него се излъчваше сила и решителност, които трудно се връзваха с твърдението му, че е просто един отегчен бизнесмен. Всичко това изчезваше в мига, в който се усмихнеше, и той изведнъж започваше да прилича на безгрижен хлапак. Привличаше я…

Неволно потръпна и се замисли върху това. Отдавна не й се беше случвало да изпитва влечение към определен мъж.

— Имате необикновени очи — вдигна глава той. — Днес следобед бях сигурен, че цветът им е наситенозелен, но сега виждам, че са като кобалт…

— Татко ме наричаше „Ангелски очи“ — усмихна се Тори. Брат ми имаше същите…

— Имаше? — погледна я внимателно Ариел.

— Брат ми умря — сведе глава тя.

— Съжалявам.

— Беше чудесен — въздъхна тя. — Благословен от Бога… Летеше като ангел в небесата, цялата планета беше пред очите му… — Ариел въпросително я погледна, на лицето й се появи тъжна усмивка. — Брат ми беше астронавт…

— Нън? — щракна с пръсти Ариел. — Разбира се, Грег Нън! Американецът, който загина по време на съвместния съветско-американски полет до Марс… Кога беше това, миналата година?

— Точно преди осемнадесет месеца.

— Грег Нън е бил ваш брат, така ли?

— Да.

Ариел моментално долови тъжната нотка в гласа й и реши да смени темата.

— Естильо спомена, че сте в пенсия — подхвърли той. — От какъв бизнес?

Как се отговаря на подобен въпрос, запита се Тори.

— Семеен — отвърна на глас тя. Това не беше чиста лъжа, но не беше и истина.

— И моят е такъв — въздъхна той. — Но с тази разлика, че не мога да го зарежа… — Закрачиха един до друг по пясъчната алея. — Някога, когато нещата се движеха от баща ми, този бизнес беше удоволствие. В общи линии вършех само това, което ми се искаше. До смъртта на татко нямах никаква представа колко е скучно да търгуваш с месо. Удоволствието се стопи в момента, в който поех отговорността…

Напуснаха гробището през сводестия портал, Тори изпита чувството, че от плещите й се смъква тежък товар. Там, сред мраморните паметници, въздухът беше тежък и лепкав, сякаш обременен от душите на мъртвите. Обърна се за последен път към тъжните ангели от камък, стори й се, че чува как крилата им шумолят в дъждовната нощ.