Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

Тръгнаха да прекосяват терминала.

— Какво става, по дяволите? — попита на английски Ръсел.

Тори му отвърна с идиотска усмивка:

— Господин капитанът от КГБ беше любезен да ни предложи превоз до града.

— Много мило от негова страна — моментално поде играта Ръсел. От изражението на Тори разбра, че трябва да внимава. Всеки наоколо би могъл да разбира английски.

— И аз така мисля.

Шофьорът отвори задната врата и всички се настаниха в лимузината. Николев го беше предупредил да не се ползва от правителствената лента, която би ги отвела прекалено бързо до улица „Чайковски“.

— Предлагам да минем по заобиколен път, така ще получите възможност да се запознаете с града — подхвърли Николев.

— Много любезно от ваша страна — отвърна Тори, след като старателно преведе предложението му на Ръсел. — И двамата сме за пръв път в Москва…

— Първа дипломатическа мисия! — ентусиазира се Николев. — Е, тогава ще направя така, че наистина да запомните пристигането си в Москва!

„Защо постоянно усещам двусмислие, запита се Тори. Нима е възможно то да присъства във всяка дума на този руски капитан?“

Николев ги преведе покрай Ленинските хълмове и сградата на Държавния университет. Едва вчера двамата с Марс Волков бяха тук, потънали в обсъждане на важни проблеми. Поеха покрай Москва река, колата безшумно се плъзгаше край буйната зеленина на парка „Горки“, от който се излъчваше прохлада.

Показал глава през прозорчето капитан Николев почти усещаше вкуса на сладоледа, който ближеха децата около количката на продавача.

— Имате късмет — извърна се към Тори той. — Лятото е най-хубавият сезон в Москва…

— За съжаление тук късметът няма нищо общо — отвърна Тори. — Пристигнахме по нареждане на Държавния департамент…

— Разбирам — кимна Николев и вдигна прозорчето. Беше му странно да води словесен дуел с тази жена. Далеч по-лесно би било да контактува с мъжа, Ръсел Слейд. Но той очевидно не говореше руски и Николев трябваше да се задоволи с жената. — Тази обиколка ми отвори апетит — промърмори той. — Вероятно и вие сте гладни след дванадесетчасовия полет. Позволете ми да ви поканя на обяд.

— Много сте любезен — отвърна Тори. — Но няма да имаме време, скоро трябва да бъдем на първата от назначените тук срещи…

— Сигурен съм, че сте се объркали от часовата разлика — възнагради я с най-широката си усмивка Николев. — Първата си среща вече пропуснахте още на летището… Смея да твърдя, че ако не бях се намесил, все още щяхте да сте там… Както и да е… Време е за обяд, а аз зная най-добрите ресторанти в Москва…

На практика Тори и Ръсел умираха от глад. Но когато колата свърна по улица „Краснокурсантская“, и двамата разбраха, че са обект на не особено сполучлива шега. Тори беше чувала за Лефортово — полицейския затвор, дори беше разглеждала снимки на мрачната сграда. Ръсел също беше в течение.

— Какво означава това, по дяволите? — приведе се напрегнато той.

Капитан Николев се разсмя.

— Да не би да мислите, че ви карам там ? — попита той и поклати глава. — Не, тази част на Лефортово е предназначена единствено за шпиони и престъпници… — Черният зил безшумно се долепи до тротоара. — Но вие ще бъдете мои гости в ресторанта на Лефортово!

— Очарователно! — промърмори Тори и стъпи на мокрия от дъжда тротоар.

— Не съвсем — отвърна Николев, който очевидно не долови саркастичната й интонация. — Признавам, че това място не е от най-приятните, но в замяна на това храната е добра, а обслужването — нещо много важно за Москва, наистина безупречно. Освен това не е скъпо — отвори вратата и им направи път да влязат. — Ние, с тези военни заплати, вечно броим копейките… Предполагам, че това важи и за вас с господин Слейд…

— Какво, ви кара да мислите така? — изгледа го продължително Тори.

Капитан Николев свали фуражката си, тикна я подмишница и размени няколко думи с управителя, който ги посрещна до вратата. Насочиха ги към най-добрата маса, разположена в ъгъла.

Седнаха, очите на Николев замислено се спряха върху лицето на Тори.

— Доколкото съм информиран, държавните служители са нископлатени навсякъде по света — отговори на въпроса й той. — Нима не е така?

Тори не си направи труда да влиза в подобна дискусия. Вместо това тръсна глава и директно попита:

— Ще ни обясните ли защо ни доведохте именно тук? Без съмнение знаете, че самото име на този ресторант ще ни се стори отблъскващо…