Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

— Напротив, изразът ти беше точен! — отсече Тори и се отдръпна от него.

— Успокой се — рече Ръсел.

— Не ми казвай какво да правя! — отблъсна ръцете му тя.

— За бога, и през ум не ми минава подобно нещо!

— Как очакваш да реагирам, когато току-що сме се любили по един прекрасен начин, а след това чувам подобни думи? Нима за теб този контакт не е нищо повече от някакъв антропологичен танц на съвкуплението?

— Разбира се, че е нещо повече! — извика Ръсел. — Нима не ти казах, че те обичам? А в отговор не получих нито думичка!

Настъпи тишина, очите им гневно блестяха.

— Понякога ми се иска изобщо да нямам чувства към теб — тихо промълви Ръсел. — Ние сме безкрайно различни, ти продължаваш да си пълна загадка за мен… На моменти дори ме плашиш… Напомням си на какво си способна и просто не зная защо си позволявам да се влюбвам в теб…

— Неизвестността винаги е част от вълнението на любовта — меко отвърна Тори. — Нима не е вълнуващо заедно да търсим отговорите?

— Обичаш ли ме, Тори?

— О, Ръс! — въздъхна тя и впи устни в неговите. После се отдръпна, устните й едва чуто се раздвижиха: — Аз също се страхувам…

— От какво?

— От това, че си губя ума по теб.

— Аз не съм баща ти!

— Какво искаш да кажеш? — втренчено го погледна тя.

— Нали това ти е проблемът? — попита той. — Цял живот си искала да бъдеш като него, а след като не си успяла, започваш да търсиш помощта на Бърнард Годуин…

— Как можеш да говорил така?

— Зная, че звучи ужасно, но това е истината поклати глава Ръсел. — И Бърнард не пропусна да я забележи… Тори, „Дивото дете“ на Токио… Нима мислиш, че случайно се е натъкнал на теб, че не те е проучвал в течение на месеци? Проникнал е докрай в специфичната ти психика и именно по този начин те е привлякъл към себе си, напълно сигурен в твоята лоялност… Това е специалитетът на Бърнард, Тори…

Тя се замисли, очите й механично следяха дъждовните капки по стъклото на илюминатора. Имаше чувството, че хоризонталните струи й разкриват някакъв нов и странен свят.

— Аз все още съм „Дивото дете“, Ръс — промълви най-сетне тя. — И все още не искам да обръщам гръб на това дете…

— Трудно е, зная — промълви той и погали косата й. — Но рано или късно ще трябва да му обърнеш гръб…

— Затова ли все не успявам да се оттегля? — потръпна тя и затвори очи.

— Отчасти. Страхът, че трябва да разчиташ само на това, което си, също играе своята роля…

— Не, това не е истина! — проплака тя, разтвори широко очи и прошепна: — Обичам те, Ръс!

Утихнаха за известно време, вкопчени в здрава прегръдка. Пръв се размърда Ръсел.

— Знаеш ли — промълви той. — Според изискванията на устава ние би трябвало моментално да обърнем и да се върнем на някое безопасно летище. Любовта и оперативната работа са смъртоносни съдружници…

— Късно е — поклати глава Тори.

— Така ли?

— Господи! — въздъхна тя. — Винаги сериозен, винаги делови, винаги работата преди всичко! Ето това си ти, Ръс!

— Невинаги — промълви той и я стисна в прегръдките си.

— А от тук нататък вероятно и никога вече…

Боингът продължаваше своя стремителен полет към Москва.

Капитан Николев се намираше в помещенията на Отдел „Н“, затрупан с бумагите по случая Бондасенко — Пономарьова. Така го завари съобщението за пристигналите от Токио американски дипломати, задържани на летище Шереметиево поради бюрократични неуредици.

Веднага забрави за писмената работа, в главата му изплуваха думите на Марс Волков, който беше твърдо убеден, че тази „дипломатическа мисия“ е свързана по-скоро с „Бялата звезда“, отколкото с международните отношения.

Позвъни в гаража, грабна фуражката си от закачалката и затича надолу по стълбите.

Навън валеше като из ведро, черният зил бързо потъна в безнадеждните улични задръствания. Николев заповяда на шофьора да кара по платното за правителствени автомобили в средата на булеварда — иначе нямаше начин да стигне до Шереметиево преди представителите на американското посолство, които без съмнение бързо щяха да уредят освобождаването на „дипломатите“.

Но стана така, че въпреки крайния цинизъм на полицейското предубеждение, той се оказа напълно неподготвен за двамата американци, затънали безнадеждно сред блатото на съветската бюрократична неефективност. Не беше впечатлен толкова от едрия и безспорно привлекателен мъж с остър език (доста далеч от езика на професионалния дипломат), колкото от смайващо красивата блондинка с безупречна фигура и такива очи, че Николев моментално предпочете да гледа някъде встрани.