Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

Почти тичаше, тошибата в ръцете й натежаваше с всеки изминал миг. Предпочиташе да не мисли за нея, искаше й се час по-скоро да скочи в колата и да се измъкне от мрежата на КГБ.

Уличката свърши. Ирина се спря на ъгъла и това я спаси. Черен зил изскочи иззад ъгъла и тръгна в нейна посока. Движеше се далеч по-бавно от нормалното, очевидно хората вътре оглеждаха входовете.

Тя отскочи назад и се прилепи до стената. До слуха й долетя тихото мъркане на мощния мотор. Изведнъж й се прииска да е отново на дванадесет, да се снижи и изчезне в сенките.

Черното торпедо на лимузината бавно се появи на пресечката, измина метър-два и спря. Притисната до стената, Ирина беше сигурна, че онези в колата ще чуят ударите на сърцето й. Стъклата бяха покрити с тъмно фолио, вътрешността на купето тънеше в мрак. „Какво става, запита се със свито сърце тя. Нима ме забелязаха и сега си играят на котка с мишка?“

После зилът бавно потегли. От гърдите на Ирина падна тежка канара, дишането й се възобнови. Очите й проследиха колата до далечната пресечка, където тя плавно зави и изчезна.

Изскочи на улицата и хукна в обратна посока. Много й се искаше да се отбие в църквата, да се отпусне на колене и да прошепне една гореща молитва за безопасността на Валери и Героя, на самата себе си… Но нямаше време. Въпреки това, когато изскочи на улицата, където беше паркирала колата си, тя направи опит да влезе в контакт с Бога…

Закова се на място, потръпваща от напрежение. Улицата беше пуста, колата беше на мястото си. Изведнъж изпита чувството, че тази купчина ламарина съвсем не е убежището, на което се беше надявала. Спомни си, че я беше получила от Марс. Ами ако са я проследили, или — не дай боже, вътре е монтирана електронна апаратура?

Огледа се, сърцето блъскаше като чук в гърдите й. Какво да прави? Трябва да занесе компютъра на Валери, но не би могла да се придвижи с трамвай, нито пеша. Агентите на КГБ положително ще я засекат. От друга страна обаче, в случай че колата се окаже оборудвана с устройство за засичане, тя ще заведе ченгетата направо при Валери…

Времето неумолимо течеше. По гърба й се плъзна студена струйка пот, очите й не изпускаха колата. Стори й се, че от нея се излъчва топло подканяне, единственият фар в мрака на нощта… Усети, че вече е започнала да разсъждава като беглец, от тази мисъл й стана още по-страшно…

Зад гърба й се разнесе тихото съскане на автомобилни гуми, тя си помисли за черния зил и уплашено отскочи към близката ограда. „Е, добре, реши тя. Ще използвам колата, но ще я зарежа далеч преди катедралата. Веднъж да стигна оттатък Кремъл, всичко ще е наред. Последните няколко пресечки ще измина пеша, така ще проверя дали ме следят.“

Хукна към колата, в бързината изпусна ключовете. Наведе се да ги вземе, отвори и с облекчение се отпусна на седалката. Хвърли тошибата на мястото вдясно и побърза да натисне бутона за заключване.

Стартерът изръмжа, моторът запали веднага. От гърдите й излетя въздишка. Предното стъкло беше замъглено и тя го изтри с ръкава си. От къде толкова кондензация, след като току-що влизам в колата, учуди се Ирина. Подобна пара се появява само от дишането…

В същия момент усети леко помръдване зад гърба си. Тежка ръка се стовари върху рамото й, от устата й излетя уплашен вик.

— Стреснах ли те, Ирина? Колко безразсъдно от моя страна…

В огледалцето за обратно виждане бавно изплува познатото лице на кинозвезда, за момент тя беше сигурна, че умира. После сърцето й възобнови ритъма си, гърдите й бяха пронизани от остра болка.

— Марс!

Името му излетя от устата й тихо, като неволна въздишка…

Москва, Звездното градче

Тори сънуваше Кои, ярката кръв върху снежнобялата дреха, блестящите на слънцето вътрешности, от които се издигаше пара като от жертвеник на ацтеките… Трепереше в благоговение пред твърдия и безкомпромисен воински дух, смаяно се питаше защо само японците — единствени сред древните народи на света, пречистват душата си чрез проливането на кръв… Точно тогава я събуди Ръсел. Тя замаяно тръсна глава и неволно се запита чия кръв беше сънувала — на Кои или на Христос?

— Току-що кацнахме в Новосибирск — съобщи й Ръсел. — Ще заредим с гориво и продължаваме. Изминали сме половината път до Москва.

Намираха се на гражданско летище с предварително обявен план на полета, но въпреки това в самолета се появиха униформен представител на близката военновъздушна база и някакъв цивилен с подозрително лице, върху което отдалеч личеше печатът на КГБ. Кожата на цивилния беше надупчена от дребна шарка, а зле скроеният костюм правеше смешни гънки подмишниците и на чатала. Потиснала поредната си прозявка, Тори неволно се запита дали след осем часа в стаята за разпити тоя тип ще говори прегракнало, с писклив фалцет.