Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

Марс се раздвижи. Изведнъж си даде сметка колко е беззащитен в момента, отпуснат във водата точно под Героя.

— Подложили сте ни на въздействието на космически лъчи! — продължи с безпощаден тон Героя. — В скафандрите ни са били монтирани специални филтри, които са ограничавали това въздействие до поносими граници!

— Не е вярно — прочисти гърлото си Марс. — Подобни планове наистина бяха обсъждани, но в крайна сметка ги отхвърлихме.

— Лъжеш! — цъкна с език Одисей.

— Помисли малко — умолително го погледна Марс. — Нима американците биха се съгласили на нещо, което би застрашило внимателно планираната им програма? Бяхте облъчени случайно, по трагично стечение на обстоятелствата! Нещо се обърка…

— Ще ти кажа точно какво се обърка! — прогърмя Одисей. — „Один-Галактика II“ изобщо не беше изстрелян, за да достигне до Марс! Единствената причина за полета са били именно вашите експерименти с космическото облъчване!

— Не, не! — изкрещя Марс, окончателно изгубил самообладание. — Ние не сме чудовища! Защо искаш на всяка цена да ни изкараш такива? Какво е станало с теб?

— Прекрасно знаеш какво! Облъчен съм до мозъка на костите, точно според вашите тайни замисли! — лицето на Героя беше разкривено от гняв, напълно прогонило задръжките. — Превърнахте ме в шибана лабораторна мишка, да ви вземат мътните! При това само защото част от тъпаците, които кой знае защо наричате учени, са били обзети от натрапчивата идея, че ограниченото облъчване с космически лъчи може да компенсира щетите, които нанася продължителната безтегловност!

Ръцете на Героя се свиха в юмруци.

— Имаш ли представа какво ми сторихте? — попита вече по-тихо той и отчаяно поклати глава. — Всъщност това няма никакво значение. Дори и да имаш, едва ли ще ти пука кой знае колко, нали? И ти си безсърдечно копеле като всички останали… Така казва й делфинът, знаеш ли? „Няма сърце, няма душа“… Това е приблизителен превод на звуците, които издава… — После десният му юмрук бавно се разтвори: — Ето ти един малък подарък… — нещо блестящо цопна във водата до Марс. — Късче чист плутоний!

— Господи Исусе! — изкрещя Марс и дори не разбра кога изскочи от басейна. — Ти си луд! Ти си убиец!

Тялото му се разтърсваше от могъщи спазми, напълно парализирано от страх. Никой не му подаде кърпа да се избърше. Сърцето му лудо препускаше, вътрешностите му се преобръщаха. Беше сигурен, че се напика в момента, в който направи опит да изскочи от водата. Всичко това стана, тъй като Марс беше от хората, които отлично познават последиците от радиационната зараза.

— Спокойно — усмихна се Одисей и хвърли доволен поглед към бялото като вар лице на Марс. — Това беше обикновено камъче, което покрих с безвредна боя от радий… — Възбудата внезапно го беше напуснала. Арбат го засипа с щракащи звуци, усмивката на лицето му се разшири. — Арбат казва, че си пикал във водата… Бая те хвана страх, а? Така може би ще разбереш по-добре какво сте ми сторили…

— Но ние не…

— Стига! — мрачно го прекъсна Одисей. — Някой друг ден ще ми обясниш…

Разпитът приключи.

Увиснала между сън и действителност, Хоно още веднъж преживя всичко, което беше сторила. Гневът й по отношение на Гийн и физическото му ликвидиране бяха само малка част от блестящата пътека, по която щеше да се завърне към действителността…

Една нощ, беше на не повече от осем години, тя неволно подслуша разговора на родителите си. Беше болна, имаше температура и не можеше да спи.

Отначало просто гледаше през прозореца. Имаше пълнолуние, планините, по които толкова много обичаше да се катери, синееха в нощта. Веднъж успя да зърне някакви мъждукащи светлини — високо горе. Беше убедена, че те са запалени от боговете, които живеят там. И започна да им се моли да я освободят от проклятието.

Беше лято, фузумата на родителската спалня беше дръпната. Хоно виждаше силуетите им през тънката оризова хартия, ясно очертани от хладната лунна светлина. Приличаха на герои от пантомима, смътно осветени от фенерите на сцената.

— Сънувах дъщеря ни — промълви майката на Хоно.

— Не искам дори да чувам името й! — сопнато отвърна Нобору, нейният баща.

— Налага се! — ръката на единия силует се вдигна и дръпна ръкава на другия. — Сънят беше истинско прозрение. Беше посред зима, всичко тънеше в дълбок сняг. Само дърветата стърчаха голи и сякаш опожарени…

Живеехме на уединено място, не зная точно къде. Хоно се събуди. Беше болна, както сега… Искаше да се облекчи. Изнесох я навън, сред дълбокия сняг. Не ме питай защо. Тя клекна, а аз се изправих над нея…