Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

— Мисленето е нещо, което изисква време — каза Човекът с дървото още в началото на престоя й. — Изисква и усилия, тъй като сама трябва да решиш кои мисли са полезни за теб и кои ти вредят… Трябва да гледаш на ума си като на градина, която изисква неотклонно внимание… Трябва внимателно да изучаваш начините, по които можеш да я поддържаш, да търсиш тишината и уединението, които единствени могат да ти помогнат в това отношение…

Хоно използваше звездите като фокус. Те бяха толкова далеч, че не можеше да ги докосне дори със своето „ва“, за чието могъщество двамата с отшелника упорито работеха всеки ден. Но стремежът й да се докосне до звездите беше изключително полезен, от непосилната задача духът й укрепна, волята й се закали.

Нощем Хоно прехвърляше в главата си наученото през деня. Сякаш мъдростта на отшелника беше шепа скъпоценни камъни, които трябва да бъдат огледани от всички страни.

По този начин запомняше всичко, превърна се в превъзходен ученик. Паметта й беше изключителна. Никога не проявяваше признаци на умора и отегчение, всичко й беше интересно…

Човекът с едното дърво я запозна с основите на дзен-будизма и шинтоизма, правилно преценил, че религията е най-добрият фундамент за образованието. После предпазливо я поведе към тайните на Тао и философията на Лао-тцъ. Дойде време да я запознае с идеите на майстора — стратег Сун Тцу и изключителния воин Миямото Мусаши. Физическите упражнения вървяха редом с гимнастиката на ума. Хоно бързо усвои основните принципи на редица бойни изкуства: тай-чи, жиу-жицу, айкидо, карате и кенжуцу.

Тази система на обучение беше съвсем традиционна, но само ако се прилага при млади момчета. За момичета тя беше напълно немислима. На всичкото отгоре Човекът с едното дърво запозна Хоно с онези особени философски теории и физически дисциплини, които беше усвоил през дългите години на скитничеството си из Индонезийския архипелаг.

— Ти никога няма да бъдеш като обикновените жени — каза й една вечер той. От заселването й на острова бяха изминали шест години. Наченките на бюст вече й личаха, между бедрата й се появиха фини черни косъмчета. Часове преди този разговор получи първото си кръвотечение, изправена на брега на бурния океан, отправила поглед към червения диск на залязващото слънце…

Знаеше какво означава това кръвотечение и го прие с пълно спокойствие. Но част от съзнанието й беше съхранило спомен за майчиния сън, картината пред очите й беше жива и ясна, сякаш всичко беше действителност. Детето хиноеума отново видя червеното петно върху снега, гладните очи на мършава белка…

— Но аз си оставам „хиноеума“ — горчиво промълви тя и сведе поглед към загрубелите си длани, зачервени от търкане. — И съм все така нечиста…

— Ти никога няма да бъдеш като обикновените жени — повтори Човекът с едното дърво, хвана я за ръка и я поведе към средата на островчето, където се издигаше стволът на могъщия бор, огромен като къща. Накара я да седне с гръб към грубата кора и сам се отпусна до нея. — Но така е по-добре… Направих всичко възможно за прочистване на духа ти. Тялото е без значение — то винаги може да ти изневери…

— Никога няма да ми изневери! — поклати глава Хоно.

Ръцете на отшелника се разпериха:

— Когато се върнеш на Голямата земя, всичко това ще се стопи и изчезне.

— Не, няма!

— Ще ти се стори като сън — държеше на своето той. — И това ще бъде естествено, такъв е животът… Ще продължаваш да съзряваш и ще се превърнеш в жена… Точно тогава тялото ще те предаде… Ще поискаш това, което искат всички жени: съпруг, семейство, дом…

Но твоят път е друг. Ти си „хиноеума“ и всеки опит да водиш нормален живот ще завърши с катастрофа. Затова те съветвам да бъдеш твърда по отношение на слабостите си. В мига, в който почувстваш, че имаш нужда от любов и брак, веднага трябва да потърсиш онези сили, които вкорених в душата ти завинаги… Само така ще избегнеш съдбата на „хиноеума“ — жената, която се превръща в убиец на мъжа си.

Клепачите й потрепнаха и се разтвориха, съзнанието й бавно се завърна в настоящето. Очите й се насочиха към бледите лъчи на слънцето, но видяха неподвижното тяло на младия мъж, на когото беше смазала ларинкса със собствените си ръце. Нима това беше станало само преди часове? Имаше чувството, че са изминали години…

Да, наистина бяха само часове. В съзнанието й изплуваха ръцете й, оплискани с неговата кръв. А в ушите й прозвучаха тихите, почти нежни думи на Големия Езо: „Върнахме си дневниците на Саката, госпожо Канзей… Получихме и шифъра. Време е да тръгваме…“