Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

В Америка за пръв път зърна частица от това, което й липсва.

В Бостън се смесваше с младежите, напускащи университета на шумни тълпи, в Кеймбридж се разхождаше заедно с тях по широките булеварди. Ядеше пица и пиеше кока-кола като тях, купуваше дрехите си от техните магазини, слушаше тяхната музика: откъслечна от колите им, ясна в пицариите, оглушителна в дискотеките и нощните клубове.

Една вечер я поканиха на парти в местната пицария, заедно с всички останали. Отначало отказа, но после изведнъж си рече: защо пък не?

Никога в живота си не беше присъствала на по-шумен купон. Музиката дънеше със страхотна сила, чак зъбите й тракаха от вибрациите. Но иначе беше фантастично. Душата й се изпълни с чувство за свобода — подобно на това, което я беше обзело в тъмния театрален салон, затаила дъх пред играта на Елизабет Тейлър в „Кой се страхува от Вирджиния Улф?“. Но едновременно с това и безкрайно различно…

Тук всичко ставаше спонтанно, без никаква формалност. Хора идваха и си отиваха, отвсякъде бликаше смях, темите за разговори варираха от Киркегор и смисъла на смъртта, през Уди Алън и смисъла на живота, за да стигнат до Том Круз и смисъла на секса… Атмосферата беше главозамайваща, страхотно привлекателна. Ирина беше сигурна, че може да се потапя в нея в продължение на дни…

Забеляза един младеж с кестенява коса, който постоянно я отмяташе от лицето си. Това се дължеше на особената му прическа — късо подстригана отстрани, но дълга отгоре и назад. Той я гледаше непрекъснато, вървеше подире й през залата с толкова момчешка свенливост, че сърцето й се сви от умиление.

В един момент младежът започна да танцува със слабо русокосо момиче, а Ирина се изправи на ръба на дансинга. При едно от движенията си той неволно се блъсна в нея, съдържанието на чашата й се разсипа върху блузката й.

— О, извинете — промърмори смутено кестенявият. — Много съжалявам.

— Няма за какво — отвърна Ирина. — Това е обикновена сода. — Младежът не сваляше очи от лицето й и тя се принуди да добави: — Няма ли да се върнете на дансинга? Партньорката ви чака…

За втори път се сблъскаха в кухнята. Беше късно, тълпата започна да оредява. Ирина се готвеше да сложи късче студена пица в микровълновата печка, но младежът я спря.

— Не бива да използвате фолио — рече той. — Защото пицата ви ще се разлети из цялата кухня. — Прехвърли парчето в картонена чинийка и едва след това включи уреда.

Разделиха си затоплената храна.

— Вие сте рускиня, нали? — попита младежът.

— Да.

— Английският ви е чудесен — похвали я той. — Много бих желал и моят руски да е такъв…

— Говорите руски? — премина на родния си език Ирина.

— Страхувам се, че доста зле — отвърна той.

— Трябва ви практика, нищо повече — върна се към английския Ирина. Изведнъж откри, че не изпитва носталгия към нищо руско, дори към езика си.

Младежът се приведе неочаквано и я целуна по устните.

— Цяла вечер си мечтая да го сторя — смутено поясни той.

— Но се опасявахте, че ще се обидя, така ли?

— Нямаше начин да зная това…

В това изречение се съдържаше цялото безпокойство, което свиваше душата й. Защо се чувства толкова свободна в Бостън? Защо не й е мъчно за Москва? „Нямаше начин да зная това…“ Там, в Русия, тя нямаше начин да знае какво представлява Америка, да не говорим за Бостън и този прекрасен квартал, наречен Кеймбридж… Изпълнен със солидни и малко старомодни сгради, но едновременно с това толкова авангарден, толкова жив… Един отделен свят, който правителството на нейната страна старателно криеше от своите поданици…

Озовала се най-сетне в леглото след прекрасното преживяване, тя дълго плака. Усещаше, че никога вече няма да харесва родния си дом, в съзнанието й се появиха дълбоки съмнения относно целия й досегашен живот… Съмнения, които завинаги щяха да останат там.

Най-лошото беше, че в момента, в който се върна в Москва, всичко й се стори сън: прекрасното копринено боди, което беше изпробвала в онзи магазин; величественият образ на Марта, пресъздаден от Елизабет Тейлър; безкрайният низ от пица и кока-кола; неизчерпаемото любопитство на младите хора към всичко и всички; шокиращата музика и още по-шокиращото облекло; младежът на онова парти, който я целуна в изблик на нежност и който каза онова обобщаващо чувствата й изречение: „Нямаше начин да зная това…“ Всичко това изчезна, на негово място се появи сивото и грозно ежедневие…

Превърна се в сън, в сладостен блян. Започна да сънува Кеймбридж постоянно, в мига, в който полагаше глава на възглавницата… Събуждаше се обляна в сълзи. Сякаш Кеймбридж беше нереален като Камелот, митичен като Авалон…