Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

— Какво точно видя в тях?

— Ето, именно тук се крие фундаменталната ви грешка — въздъхна Героя. — Не видях нищо вътре в тях. По-скоро гледах през тях — сякаш изведнъж се бяха превърнали във фантастичен телескоп, през който зърнах другото място и другото време…

Марс затвори очи и разтърка с пръсти клепачите си. Получи остро главоболие, вероятно защото не знаеше как да окачестви този разговор… Задълбочен или просто смешен?

С луд ли разговаряше, или с… С какво? Какво по дяволите, се беше случило с членовете на екипажа на „Один-Галактика II“ докато всички уреди за наблюдение бяха блокирани? Ето на този въпрос трябваше да получи отговор, такива бяха и заповедите…

Дали Героя е бил трансформиран по неизвестен за науката начин, или просто си прави майтап на държавна сметка? Дали по този начин не си отмъщава за осакатяването?

Марс обаче си даваше ясна сметка, че вероятността за наличието на тайнствена трансформация е съвсем реална и никой няма право да я изключва от своите предположения. Но в какво се е превърнал този човек?!

— Ще те помоля нещо — тихо промълви той след проточилата се пауза. — Можеш ли да дадеш някакво, макар и съвсем бегло, описание за това друго място и друго време?

Одисей протегна ръка.

— Татяна, ела тук.

Жената покорно доплува до него. Двамата се хванаха за ръце и приближиха Марс. Тялото на Татяна се притисна плътно в неговото, той ясно усети натиска на твърдите гърди и плоския корем, грапавината на венериния хълм.

— Какво, за бога…

— Слушай ме много внимателно, Волков — изгледа го продължително Одисей. — Не се дърпай, това е чисто научен експеримент… Искам да си представиш следното: ти си все същият индивид, когото всички познават… Но едновременно с това усещаш гърдите и сексуалните атрибути на Татяна като свои, проникваш в кръвта и душата й, възприемаш мислите й… Можеш ли да постигнеш това? Предполагам, че не — отблъсна Татяна и добави: — Ето това имам предвид с другото място…

Марс се замисли, после внимателно попита:

— Означава ли това, че си открил присъствието на друго съществувание в мъртвите очи на Менелай?

— Да.

— И си се слял с това съществувание, макар и за определен отрязък от време?

— Не се слях — поклати глава Героя. — По-скоро ми беше позволено да надникна в него…

— Искам да помислиш внимателно, преди да отговориш на следващия ми въпрос — погледна го в очите Марс. — Искам да зная дали под „съществувание“ разбираш присъствието на някаква извънземна форма на живот?

— Не виждам какво друго може да бъде.

„Господи, ще полудея, помисли си с пламнала глава Марс. Толкова е сигурен, че май започвам да вярвам в лудостта му! Може би прекалено често то посещавам, може би лудостта е нещо, което наподобява заразителен вирус! Не, това просто е изключено!“ После изведнъж му хрумна, че ако Одисей действително е луд, тази лудост е от съвсем нов тип — нещо, което научните екипи не само не разбират, но дори не са в състояние да определят…

— Добре — кимна Марс. — Да оставим настрана дефиницията на другото място и да опитаме да изясним термина другото време…

— Може би ще се изненадаш, но този термин е по-лесен за обяснение — отвърна Героя. — Вероятно защото е пряко свързан с цвета между звездите, с цвета на Бога… Бог е Време, а аз видях именно Времето… Което няма нищо общо с миналото, настоящето и бъдещето.

— Сега вече нищо не разбирам — поклати глава Марс. — Нали още от Айнщайн знаем, че…

— Теорията на Айнщайн е погрешна — прекъсна го с категоричен тон Героя. — Макар и гениален, умът му е бил човешки, което означава наличие на определени граници…

— Но когато говорим за време, ние винаги се натъкваме на миналото, настоящето и бъдещето!

— Не е така, Волков — поклати глава Героя. — Аз видях как трите споменати форми на времето се обединяват, как се превръщат в един общ, могъщ поток… Изпитвах чувството на човек, който броди из вековна гора и изведнъж се озовава на брега на безбрежен океан, непознат за никого…

Марс усети хладни тръпки по гърба си. Втренчен в Героя, той беше сигурен, че вижда как чертите на лицето му започват да се променят, да се превръщат в нещо друго…

— Бродейки във Времето, аз неизбежно се натъкнах на Съществуванието — продължи след кратка пауза Героя. — Видях се едновременно в миналото, настоящето и бъдещето. Те бяха еднакви, а не различни… Нямаше младост, нямаше старост, нямаше смърт. Възрастта и смъртта са мит, Волков. Мит като всичко останало… — ръката му докосна бялата и гладка кожа на гърдите. — Тялото също е мит. То ни е необходимо за подкрепа на останалите митове, най-важни сред които са възрастта и смъртта. Без тяло ние ще бъдем в състояние да плуваме в океана на Времето.