Ерик Лустбадер: Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

Не, руснаците не са спечелили… Но не са и загубили. Все още…“

Поредното посещение при човека, който трябва да е Бог, въздъхна Марс Волков, настанил се удобно в чайката, която го отнасяше към Звездното градче.

Не бързаше да напусне затопленото купе, вместо това отново пусна записа на последния си разговор с Героя.

„Не зная какво стана с мен… Преди старта не се отличавах с особено чувство за хумор. Може би съм се променил, докато бях там, горе — между рая и ада…“

Макар и театрален, жестът с изключването на системата за наблюдение беше много добро хрумване, доволно си помисли Марс. Освен това беше съвсем истински — системата наистина беше изключена. Постъпи мъдро, като не уведоми предварително обслужващия персонал на долния етаж. Техните протести и предупреждения бяха кремът върху тортата — реални като самия живот. Защото Героя и противният му партньор Арбат нямаше да бъдат заблудени дори от най-опитните актьори на света. Марс отдавна си беше признал, че допусна сериозна грешка с докарването на проклетия делфин. Но стореното — сторено, вече нямаше как да го отстрани…

„Много хора са убедени, че лъжеш или просто нямаш ясни спомени…“

„Ти от тях ли си?“

В крайна сметка последният разпит протече добре, въздъхна Марс. Беше достатъчно благоразумен, за да не се опитва да заблуждава Героя, особено на този етап. Най-сетне получи така желаното надмощие в продължителния интелектуален двубой, но това съвсем не означаваше, че ще подцени възможностите на Героя. Дори забележката, че му е дошло до гуша от този продължителен сблъсък, беше съвсем искрена. Въпреки това той съвсем не беше такъв, какъвто се представяше пред Героя — бунтар и отцепник от общоприетите порядки. Манипулираше фактите майсторски, като истински професионалист. Предпочиташе редактираната за целта му истина, вместо откровената лъжа. Затова при последния разпит беше скрил микрофон в дрехите си, същото щеше да стори и сега.

„Трупът отвори уста и…

Не, не! Това не е сцена от филм на ужасите… Той не възкръсна, не оживя като някакво зомби… беше нещо съвсем друго…“

Марс протегна ръка и изключи магнетофона. Какво се беше случило там, горе, между звездите? Загадката го вълнуваше все по-силно, превръщаше се в неразделна част от живота му…

Остана на мястото си няколко секунди по-дълго от обикновено, главата му напрегнато работеше. После затръшна вратичката на чайката и се подложи на сложните процедури за сигурност.

Героя беше в компанията на Татяна — ниска руса жена с яко телосложение и широко разположени сиви очи, твърда като гранит. Широките рамене и тесният таз издаваха бивша атлетка. Беше различна от Лара, но по свой начин привлекателна.

— Добро утро — поздрави го тя от края на басейна. Банският й костюм беше много оскъден, особено около горните краища на бедрата. Марс го намери прекалено екстравагантен. Трябва да им напомня да носят по-скромни атрибути, рече си той.

Кимна с глава и вместо поздрав попита:

— Къде е Одисей?

Арбат изскочи на повърхността на водата, стрелна се към него и го обля с обилна струя. Ръцете на Татяна се вдигнаха пред устата й, но не успяха да прикрият усмивката.

— Под душа — отвърна тя, бързо възстановила предишния си строг вид. Пристъпи към Марс и му подаде голяма хавлия.

— За какво, по дяволите, му е необходим душ? — намръщено попита Марс. — И без това по цял ден кисне в проклетия басейн…

— Никога не влиза във водата, преди да си е взел душ — отвърна Татяна.

Разнесе се рязък звън, жената се насочи към вратата от матирано стъкло в ъгъла. Плисъкът на вода затихна, миг по-късно Татяна се появи отново, вдигнала Героя на ръце.

Одисей не каза нищо, преди да бъде пуснат в басейна. Усетил гальовното докосване на водата, той се освободи от прегръдката на Татяна и се плъзна в дълбокото с пъргавината на змиорка. Гладкото му, напълно лишено от окосмение тяло блестеше като намазано с олио. Арбат го посрещна със серия щракащи звуци, на които получи забързан отговор.

Едва тогава Героя вдигна глава към посетителя си:

— Днес си подранил…

— Добро утро и на теб — мрачно го поздрави Марс.

— В локва ли си паднал? — огледа го любопитно онзи. — Доколкото зная, навън не вали дъжд…

— Делфинът… — с крайчеца на окото си Марс забеляза скритата усмивка на Татяна. — Проклетият ти делфин реши, че това е най-добрият начин да се пошегува!

— О, тя изобщо не е искала да се шегува — поклати глава Героя, след като изслуша продължителното кудкудякане на млекопитаещото. — Просто те е поздравила с „добро утро“…