Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

В края на двадесетте и началото на тридесетте години остров Соловки в Бяло море беше превърнат в един от най-ужасните концлагери на Съветския съюз. Там изпращаха тъй наречените антисъветски елементи, голяма част от които бяха украински селяни, на които беше лепнат етикетът „кулаци“.

Чичото на Валери беше такъв кулак. След като го застреляха на улицата, защото говори на родния си език, баща му реши да промени нещата и постъпи в армията. Не къде да е, а в Първи сибирски кавалерийски корпус, получил по-късно славата на едно от най-силните и независими армейски подразделения.

Замисълът на баща му беше прост — постъпвайки доброволец в Сибирския корпус, той се надяваше да намери път към своето отмъщение, да си го върне на руснаците. Но стана друго. Шест месеца по-късно, през есента на 1931 година, в Корпуса бяха изпратени руски политкомисари, които имаха задачата да ликвидират всеки, който се занимава с антисъветска пропаганда. Времената бяха такива. Корпусът беше станал прекалено силен и Москва предприе съответните мерки.

Бащата на Валери попадна за кратко време в затвора, после го изпратиха на Соловки. Без съд и присъда, без шанс да се защити и отхвърли обвиненията. Достатъчно беше, че е украинец. Всички украинци бяха третирани като потенциални престъпници.

— Точно в това ме превърнаха руснаците — сподели с Валери той години по-късно. — В опасен престъпник.

Храната в Соловки (доколкото я имало) се изчерпвала със самун черен хляб и някаква хладка помия, в която плували парчета премръзнала ряпа. За дрехи дори не ставало въпрос, всеки се оправял както може. Да не говорим за отопление…

Една седмица след като баща му пристигнал в лагера, положението станало нетърпимо. Там имало толкова много затворници, че управата решила да премести част от тях другаде. Бащата на Валери мрачно наблюдавал как хората се бият и блъскат, за да попаднат в конвоя. Всички били убедени, че където и да ги отведат, условията ще бъдат по-добри от тези на мрачния остров.

Той също попаднал в числото на „избраниците“, но в суматохата успял да се измъкне и се проснал по очи между посинелите трупове на майка и дете, мъртви от предишния ден. Нямал никакво желание да бъде транспортиран в неизвестна посока. По-добре познат дявол, отколкото непознат ангел, казал си той.

Два месеца по-късно невидимата, но вечно жива информационна система на затворниците донесла информация за хората от конвоя. Откарали ги в Сибир, подгонили ги към устието на замръзналата река Васюган и просто ги зарязали там. Без дрехи, без храна… Всички загинали.

Бащата на Валери изкарал в Соловки малко повече от три години. Оцелял, въпреки че изгубил два пръста на ръката си и четири на краката от премръзване, въпреки че отслабнал с близо тридесет килограма. Крадял храната на умрелите, не отказвал и жилавото месо на стражевите кучета, допуснали небрежността да се въртят около затворническите бараки, научил се да лови риба под леда.

Избягал през една безкрайна нощ, изпълнена с лепкав сняг, истеричен кучешки лай и яростна стрелба. Ранили го, но успял да се измъкне. Шест седмици по-късно стигнал родния Киев, но краката му окончателно премръзнали. Трябвало да ги ампутират, за да спасят живота му.

— Хайде, какво чакате? — крещял на лекарите той. — Режете! Какво толкова ще стане? И без това имам само шест пръста!

Но Соловки отнел не само краката, а и душата му. Непрекъснатата борба за оцеляване сред замръзналите трупове, вонящото кучешко месо и масовите разстрели, ставащи пред очите му, постепенно го лишили от всичко човешко. Вече не можел да мисли за родината си както преди. Соловки оставил печата си в душата му завинаги, също както и убийството на брат му. Кипял от гняв, но този гняв бил насочен навътре, вместо навън…

Валери му попречил да опре дулото на пистолета в слепоочието си. Сторил го по единствения възможен начин, без дори да съзнава това.

— Искам да придобия опит, татко — казал му той. — Искам да разбера какво означава да си украинец… Кой, освен теб може да ме научи на това?

„А сега бащата съм аз, въздъхна Валери Бондасенко, седнал до безчувствената си дъщеря в двора на лудницата. Искам да й предам това, което научих от теб, татко… Но тя не ме чува и не ме разбира…

Това означава ли, че те спечелиха, татко? Нима руснаците ни победиха със своя терор, лишавайки ни от историческо минало и културно наследство? Не, не е така! Аз не съм забравил наученото от теб, зная как да крия омразата си толкова дълбоко, че никой нищо да не разбере…