Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

— Добре — прошепна гласът. — Всичко е готово, чакаме сигнала ти…

— Разбрано — отвърна Фукуда и пристъпи зад остъклената врата на сградата, тъй като микробусът се насочи право към нея.

— Хитасура си има съюзник — предупреди я Езо.

— От гласа ти разбирам, че го познавам — отвърна Фукуда.

— Да, казва се Тори Нън.

От устата на Фукуда излетя едва доловима въздишка, изпълнена с мрачна заплаха.

— В такъв случай не бързай да пускаш Кои — процеди тя. — Искам своя шанс!

— Последният ти шанс… — подхвърли Големия Езо.

— Не моят, а на Тори!

— Пристигнахме — каза Хитасура.

— Къде? — попита Ръсел.

Микробусът спря до тротоара и Хитасура им направи знак да напуснат мебелираната кабина. Ръката му неопределено се вдигна нагоре. Оказа се, че са паркирали пред модерна сграда във формата на пирамида. Предната й част беше покрита изцяло със зеленикави стъкла в никелирани рамки. По това време на денонощието вътре беше тъмно и сградата се беше превърнала в огромно огледало, отразяващо панорамата на градския център с високите кули на небостъргачите и ярките реклами…

— Това е музеят „Камбата“ — поясни Хитасура. — Но по очевидни причини всички го наричат „Кинжито“ — „пирамидата“… — тръгна към сградата и подхвърли: — Построиха го, докато те нямаше, Тори… Вътре има страхотна колекция на стари оръжия… — очите му се спряха върху табелката на вратата. — Понеделник, значи е затворено за посетители…

— Тук Фукуда е била засечена за последен път, така ли? — попита Ръсел.

— Тя все още е тук — отвърна Хитасура.

— Което означава, че има основателни причини — подхвърли Тори.

Хитасура кимна с глава:

— Ти си експерт по нейните действия.

— Възможно ли е вече да знае, че сме по следите й? — попита Ръсел.

Тори отправи въпросителен поглед към Хитасура, който сви рамене, от устата й се откъсна лека въздишка:

— Може би, но това вече няма значение — тръсна глава и се насочи към стъпалата от масивен гранит. — Да вървим да я пипнем!

Ръсел протегна ръка и рязко я извърна към себе си:

— Грешиш, Тори! Има значение, при това огромно! Ако тя знае за акцията, положително се е подготвила да ни посрещне! А това означава, че ние трябва да променим тактиката си.

— Добре — съгласи се Тори. — Но в каква посока?

— Първо, бих искал в операцията да участват повече хора…

— Не става — поклати глава Тори. — Не трябва да вдигаме шум. Докараме ли тук хората на Хитасура, с положителност ще докараме и полицията…

Ръсел се замисли, очите му изпитателно пробягаха по лицето на Тори. После се наведе към ухото и й прошепна:

— Не обичам да се забърквам във вендети… От която и гледна точка да ги погледнеш, те си остават нещо нездравословно…

— Разбирам — кимна Тори, после чертите й видимо се смекчиха. — Ръс, някога да си изпитвал чувството, че нещо те сърби, а не можеш да се почешеш? Как би постъпил, ако изведнъж ти се удаде възможност да го сториш, при това до насита?

Ръката му пусна рамото й.

— Добре… Но знай, че съм на крачка зад теб и ще те защитавам с всички възможни средства!

Тори го дари с топла усмивка, после тримата се насочиха към стълбите. Входната врата беше затворена, но незаключена. Ръсел огледа ключалката, но не видя следи от насилие. Дали Фукуда се е справила с нея с помощта на инструменти, или просто притежава ключ?

Скрито провери арсенала си: колт 32-ри калибър, нож с дръжка от титан в ботуша, метална примка с дървени дръжки. Всичко си беше на мястото, но безпокойството в душата му нарастваше. Имаше чувството, че тази Фукуда не е човек, а някакъв призрак. Ясно усещаше страха, който се излъчваше от напрегнатите фигури на Хитасура и Тори, тревогата му се увеличи.

Промъквайки се внимателно във вътрешността на „Кинжито“, Тори си спомни за съветите на Сун Тцу. „Когато нямаш възможност да избереш мястото на сражението, опитай се поне да избереш времето“, пишеше той. „Дали ще имам подобна възможност, запита се тя. Едва ли, ако Фукуда наистина е предупредена за акцията…“

Придвижваха се през огромния вестибюл, превърнат в основна галерия на музея. Високо над главите им, на нивото на третия етаж, висяха правоъгълни късове опушено стъкло. Разположени с умение, те създаваха футуристичната илюзия, че са древни бойни знамена, съхранени в средновековен замък…

Покрай стените имаше дълга редица остъклени шкафове, които съхраняваха различни типове бойно облекло. Най-старите брони датираха от X век, най-съвременните — от началото на XIX.