Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

— Зная още много неща, Волков — мрачно го изгледа Валери. — Но не виждам смисъл да те просветлявам, тъй и тъй няма да ме разбереш…

Очите на Марс се местеха от Валери на Героя и обратно, главата му започна да се тресе.

— Господа, какъв идиот съм бил! — въздъхна отчаяно той. — Наташа не е била куриер единствено на секретна информация от КГБ! Тя е била и връзката между вас! Вие сте съучастници! Одисей ти е помагал да създадеш „Бялата звезда“!

— Близо си до истината — отвърна Валери. — Опасявам се обаче, че това е таванът на твоите възможности. Няма смисъл да се напрягаш, тъпак като теб едва ли може да проумее всичко!

Възползвайки се от разговора между смъртните врагове, Ирина незабележимо започна да се отдалечава. Омразата между двамата беше толкова силна и плътна, сякаш можеше да се докосне с ръка… В залата играеха синкави отражения, въздухът беше наситен със сладникавата миризма на кръв.

От очите й се стичаха сълзи, с тяхна помощ сякаш се оттичаше и смъртният ужас, загнезден дълбоко в душата й. Сълзи, които прогаряха кожата й като киселина и караха тялото й да се разтърсва от конвулсии.

Главата й пламтеше, все още не беше в състояние да обхване жестокостта на Марс. За малко не повърна при мисълта, че немного отдавна беше изпитвала доволство от близостта със семейството му…

Но това съвсем не беше всичко. С изненадващо равнодушие наблюдаваше конфронтацията между мъжете, които доскоро бяха част от живота й, изведнъж разбра, че мъжкият манталитет й е безкрайно чужд… Какво ги тласка към жестокост и насилие? Усети злобата в душите им като отвратителна миазма, запълваща въздуха на помещението, с ужас установи, че и самата тя е била заразена от неутолимата им жажда за власт, за контрол над живота на другите…

Най-сетне разбра, че и Марс, и Валери се бяха възползвали от нея, че всеки по свой начин я беше въртял в ръцете си, сякаш точи нож, с който да прониже другия… Но тя не беше от стомана, независимо от опитите на тези мъже да я превърнат именно в това…

В крайна сметка няма разлика между Валери и Марс, проплака душата й. Техните желания и стремежи нямат никакво значение, просто защото и двамата са готови на всичко, за да ги постигнат. Включително и на убийство…

„Остави ги да се оправят сами, прошепна някакъв нов глас в душата й. Не предприемай нищо. Нека насилието вземе връх. Ще се унищожат взаимно и това ще бъде краят.“

После видя как Марс насочва пистолета си и стреля. Валери отлетя към стената, от рамото му бликна кръв. Това вече бе прекалено!

— Не! — изкрещя тя.

Разтърсваше се от ридания, не разбираше какво става в душата й. Искрено желаеше да остане пасивна, да стои и да гледа как двамата мъже се унищожават. Но не можеше…

С ужас установи, че е само на крачка от пирамидата с оръжията. Ръката й сякаш сама се протегна, свали един автомат, пръстът й легна върху спусъка. Обърна се и бавно тръгна към двамата мъже.

Марс отново беше насочил пистолета си към Валери. Край вратата се размърдаха неясни сенки, вероятно хората от Гранични войски вече бяха тук…

„Никой да не мърда! КГБ.“

— Стига, Марс! — дрезгаво извика тя, продължавайки да върви напред.

— Млък! — озъби се онзи.

— Стой настрана, Ирина! — извика Валери.

Марс се приготви да натисне спусъка за втори път, но Ирина го изпревари.

Трясъкът беше страхотен. Писъкът на Ирина се сля с отчаяния вик на Марс. Надупчено като решето от куршумите, тялото му рухна в краката на Валери.

По лицето на Ирина се стичаха сълзи. Ръцете й изпуснаха автомата, дланите й механично започнаха да се трият в бедрата. Видя кръвта, която струеше от тялото на Марс, падна на колене и започна да повръща.

— Одисей! — едва чуто проплака тя. — Спаси ме!

Героя протегна ръка, прихвана я през кръста и внимателно я издърпа във водата. Арбат изскочи на повърхността, тъпият й, подобен на бутилка нос нежно побутна рамото на Ирина.

— О, Арбат! — засмя се през сълзи тя и прегърна плъзгавото тяло на делфина.

— Добре ли сте? — попита Тори и се наведе над проснатото тяло на Валери.

Той държеше рамото си, очите му не се отделяха от мъртвия Марс.

— Става нещо странно… От години чакам този миг, мислех, че ще се радвам. Но не е така… Безразлично ми е, чувствам се някак празен… — дланта му докосна темето на Марс. — Сякаш умря и частица от мен…

— Идването ви тук беше голяма глупост — обади се от другата му страна Ръсел. — Този мръсник би могъл да ви убие още с първия изстрел!