Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

— Още не — обади се един глас, тъмна фигура излезе иззад олтара и се насочи към тях. — Аз съм Валери Денисович Бондасенко — представи се човекът, ръката му обви раменете на Сергей. — Благодаря, приятелю. Отлично се справи с ролята на ангел пазител…

Преодолели изненадата си, Тори и Ръсел му се представиха. Валери кимна в отговор.

— Страхувам се, че напразно рискувахме да ви повикаме тук — мрачно рече той. — И аз не стоях със скръстени ръце, докато вие ме защитавахте… — главата му леко кимна по посока на труповете. — Искрено се възхищавам на смелостта ви, но тези четиримата положително не са сами… Те са само една малка част от подразделението на Гранични войски, което вече е блокирало района…

— Този мръсник Поков вероятно е поддържал връзка с Волков — изръмжа Ръсел.

— Положително — кимна Валери. — И сега Марс Петрович затяга примката около нас.

— Нека я затяга — обади се Сергей. — Ние пък ще се възползваме от тунелите, които са прокопани под църквата…

— Няма да стигнем далеч — въздъхна Валери. — По това време на денонощието едва ли ще избягаме от патрулите, особено пеша…

— В момента не това е най-важното — намеси се Ръсел и сбито предаде чутото от Николев. За агресията срещу балтийските републики рано сутринта и за планирания атентат срещу президента.

Валери въздъхна с отчаяние, очите му се притвориха.

— Отдавна подозирах, че нещата вървят натам — рече той. — Но не очаквах това да стане толкова скоро…

— Според Николев само „Бялата звезда“ е в състояние да предотврати нещастието — подхвърли Ръсел. — Каза, че ако успеем да предупредим лидера на организацията — тоест вас, вие ще направите необходимото… — очите му се забиха в лицето на Валери. — Ние знаем всичко за ядрените оръжия, които купувате от Бърнард Годуин. Дойде време да ги вкарате в употреба…

— Не ги купуваме, господин Слейд — поклати глава Валери. — Получаваме ги даром от господин Годуин, когото всички тук считат за пламенен патриот. Той е един от най-изявените духовни водачи на „Бялата звезда“…

— Пресвети боже! — възкликна Ръсел.

— Страхувам се, че всичко е било напразно — поклати глава Валери. — Тук сме напълно откъснати от света. Нямаме възможност за трансконтинентална връзка. Едва успях да получа посланието ви, въпреки че го изпратихте от хотел на няколко крачки от този храм… Сами видяхте колко време трябваше да чакате за отговор. Всичко това означава, че на всяка цена трябва да се измъкнем от тук!

— Да не забравяме Звездното градче — обади се Тори. — Там е една жена на име Ирина, вашият компютър също… Вярно ли е, че в него е скрита цялата информация за „Бялата звезда“?

— Ирина — прошепна Валери. — Значи е попаднала в лапите на Марс, докато е била в апартамента ми… И той вече я подозира…

— Компютърът ще ви провали, така ли? — попита Тори.

— Да — въздъхна Валери. — Вътре е цялата структура на организацията, майсторски кодирана… Един добър дух я пази — млъкна изведнъж, лицето му пребледня. — Господи! Добрият дух! Веднъж споменах за това пред Ирина, а тя е достатъчно опитна програмистка… О, не! Ако Марс започне да я изтезава, тя без съмнение ще рухне и ще му разкрие кодовете… Господи! — хвърли поглед на часовника си, после се взря в Тори. — Наближава три часът сутринта. Да, вие сте права. Първо трябва да се доберем до Звездното градче!

— Но как? — обади се Сергей. — Тунелите ще ни помогнат да се измъкнем от тук, но после накъде?

— Имаме кола! — извика Ръсел и на лицето му изплува усмивка на облекчение. — Колата на Поков!

Приклекна до трупа и измъкна връзката ключове от джоба му.

В същия момент главният портал на храма отхвръкна на пантите си, под свода се разнесе остър, заповеднически вик:

— Никой да не мърда! КГБ!

— Насам, бързо! — прошепна Валери.

Затичаха се към дъното на храма и изчезнаха зад олтара. Мушнаха се през тясна дървена портичка, която Валери залости. Сергей ги поведе надолу, Валери се позабави. Настигна ги в средата на стръмното стълбище.

— Строших стъклото зад олтара — поясни той. — Така ще ги накараме да мислят, че сме се измъкнали от там и за момента ще отвлечем вниманието им от криптата…

Не след дълго се озоваха в самото подземие.

— Сергей — спря се Валери. — Искам да останеш при дъщеря ми. Няма как да я вземем, в колата е тясно…

— Разбирам.

— Грижи се за нея.

— Все едно, че е моя дъщеря — отвърна младежът.

Двамата се прегърнаха.

— Бог да те пази, Валери.