Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

— Ами колата ти? — попита Нина.

Джак караше на юг по „Канзас Авеню“. След случката със сивото беемве реши, че е най-добре да не кара колата си до края на деня.

— След като свършим, може да ме оставиш тук.

— Дотогава може да се е превърнала в овъглена купчина — предупреди Нина.

— Или изобщо може да не е там и ще мога да подам искане за нова.

— Ха-ха! — Нина заключи вратата. — Къде отиваме между другото?

— Погледни списъка.

Нина извади двата листа, които Армитидж им даде, и очите й пробягаха по имената.

— Какво търся?

— Познати престъпници.

— Да видим. — Нина прокара показалец по двата листа. — Нищо. Нищо не привлича окото ми.

Джак зави по „Пийбоди Стрийт“ и провери какво е положението в огледалото за обратно виждане. С основание се притесняваше какво става зад гърба му.

— Пак погледни втория лист, четвъртото име отдолу нагоре.

— Джоаким Толкан. Какво за него?

— Преди двайсет и пет години баща му Сирил беше прочут престъпник от тази част на Вашингтон. — Джак увеличи скоростта. — Занимаваше се със залагания, наркотици и експлозиви. Базата му беше хлебарницата „Ол Ъраунд Таун“.

Нина се разсмя.

— От там си взимам кроасаните и кафето. Сигурно има десетина такива във Вашингтон.

— По онова време беше само една.

Навярно Нина долови нещо в тона му.

— Ти си познавал бащата, този Сирил Толкан.

— Той уби един човек. — Когато приближиха старата сграда, където някога се бе помещавала първата хлебарница „Ол Ъраунд Таун“, Джак намали. — Мой близък.

Докато Джак спираше на Четвърта улица, между „Кенеди“ и „Джеферсън“, Нина смръщи вежди.

— Не е някаква лична вендета, нали? Защото нямаме време за каквито и да било неща извън плана.

Джак беше крайно изкушен да опише с подробности как Хю Гарнър потопи Питър Линк, но в крайна сметка реши да не го прави. Вместо това рече:

— Имам предчувствие. Ако не излезе нищо, ще го зарежа и ще се върнем в изходна позиция.

Осъзнаваше, че е докачлив. Защо беше тая работа с проследяването и последвалото нападение? Дали целта всъщност не е била да затворят устата на Армитидж? Мразеше да е в неведение. Устоя на порива да се обади на Бенет. Знаеше, че шефът ще му се обади веднага щом изрови нещо важно.

Влизането им в хлебарницата беше съпроводено от звъна на звънче. Мястото до голяма степен беше такова, каквото си го спомняше: аромат на масло, захар, мая, топъл хляб. В главата му до най-малката подробност изплува споменът за първия път, когато Гъс го доведе тук. Пред очите му стояха хората на Сирил, които четяха бюлетините за надбягванията и чакаха нареждания да разнасят наркотици или оръжия, да събират дългове, и ако пликът с получените пари се окаже лек, да раздават кърваво правосъдие. Спомни си оплешивяващия мъж зад тезгяха, който му даде шоколадова бисквита. И самия Сирил — тъмни масленозелени очи, славянски скули и престъпен вид. Днес обаче в магазинчето имаше само две застаряващи лелки, които си купуваха обичайния хляб и му се усмихнаха, докато излизаха с ароматните си покупки.

— Казвам се Оскар. Какво ще обичате?

Нисък, дундест мъж с кухненска престилка, оскъдни кичури коса около мургавия скалп и широк, сплеснат нос, който сигурно е бил чупен, ги изгледа с любопитен поглед и предразполагаща усмивка. Сегашната хлебарница „Ол Ъраунд Таун“ се намираше на няколко светлинни години от магазина, който Сирил Толкан управляваше.

— За мен парче кейк. — Джак се обърна към Нина: — А ти, скъпа?

Объркана, Нина поклати глава.

Джак се ухили на Оскар.

— Госпожата е малко притеснена в този квартал.

— Напълно разбирам. — Над приплеснатия нос на Оскар имаше съзвездие от лунички. Той сложи увитото в хартия парче кейк на Джак върху стъклената витрина. След това се обърна към Нина и попита: — Какво ще кажете за една шоколадова бисквита? — Взе една от купчината и й я подаде. — Никой не може да устои на нашите шоколадови бисквити.

Джак си спомни. Дори и застояли, бяха вкусни.

Нина се подсмихна и прие.

Джак извади портфейла си.

— Бисквитата е от мен — каза Оскар.

Джак му благодари, докато плащаше. После отхапа от кейка и възкликна:

— Вкусно! — И както дъвчеше, подметна: — Случайно Джоаким да е тук?

Оскар се зае да подрежда поднос със сладки с мармалад.

— Приятел или по работа?

— По малко и от двете.

Онзи явно прие уклончивия отговор съвсем спокойно.

— Шефът ще се върне утре. Сега е в Маями Бийч, на погребението на майка си.