Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

— Може да се наложи да се възползвам. — Джак леко затвори вратата зад себе си.

Докато Джак и Нина излизаха от офиса на ПАСП, двайсетинагодишна жена приключи разговора, който водеше. Беше красива, с тъмна коса и румени бузи. Всъщност на външен вид, ръст и възраст тя удивително много приличаше на бездомницата, която Рони Крей похити, за да използва лявата й ръка, и чието тяло се разлагаше в хладилника му.

Красивата служителка в ПАСП набра местен номер и почти веднага чу познатия мъжки глас от другата страна на линията.

— Да, Кала.

— Той току-що си тръгна — докладва Кала в слушалката.

— Сигурна ли си, че е той? — попита Крей.

Тя сведе поглед към отвореното чекмедже на бюрото си. Сред химикалките, моливите, гумичките, кламерите и резервните телбодове имаше малка снимка на Джак Макклюр, дадена й от Крей. Образът беше размазан и леко зърнест също като снимките на Али Карсън, които висяха на стената в къщата на Крей в „Анакостия“.

— Абсолютно.

— Довечера. По същото време на същото място.

Крей прекъсна връзката.

— По дяволите!

Министър Денис Пол рядко избухваше, но приближените му знаеха, че когато яростта му изригне, най-добрата стратегия беше да се съгласиш с него и да изчезнеш от погледа му.

— Хиляди дяволи! — Министърът на вътрешната сигурност притискаше мобилния телефон към главата си толкова силно, че кръвообращението към ухото му беше прекъснато. — Тогава всички са били опечени живи.

Той внимателно слушаше разтревожения глас от другата страна на линията. Обаждането дойде тъкмо когато се канеше да влезе на кратка работна среща с президента, държавния секретар и един от високопоставените генерали — Пол забрави кой точно, защото всички изглеждаха, говореха и мислеха по един и същи начин. Генералът току-що се беше върнал от успешната среща с цел „четене на конско“ с руския президент Юкин. Президентът на Америка ликуваше. Покани Пол в Западното крило, за да похапнат хайвер от белуга — прощален подарък от Юкин, който преви врат пред президента.

Пол тъкмо беше тръгнал да посети жена си, нищо че тя нямаше да го познае. След като не успя да я види през седмицата, сърцето му се сви от болка, в главата му нахлуха спомени от времето, когато се ухажваха, за първите им години съвместен живот, мощният поток заплашваше да го удави в морето, което я изтръгна от ръцете му. За един безумен момент той понечи да стори немислимото: да не се подчини на президента, да поседи с Луиз, да й подържи ръката, да изкорени объркването в погледа и в главата й, да й внуши със силата на мисълта да се върне при него. Но след това инстинктът му за оцеляване, шлифован от десетилетията, прекарани в политическите кръгове на Вашингтон, надделя и го спаси.

Пол се готвеше да каже нещо, но се възпря навреме. Беше стъпил на синия килим, който водеше към Овалния кабинет, заобиколен от лакирана ламперия, стени в кремав цвят и приглушените гласове на служителите, работещи като добре смазана машина. Толкова близо до Овалния кабинет вълните на властта притежаваха огромна сила. Но той не се заблуждаваше. Властта бе в самия кабинет, а не в човека, който временно го обитаваше. Пол закрачи по коридора и се шмугна в една стаичка — страничен кабинет, съвсем празен. Телефонът му беше специално проектиран от вълшебниците в Агенцията за развитие на нови технологии към Министерство на отбраната. Разговорите му биха звучали като пълни безсмислици на всеки, който уловеше честота. Въпреки това той взимаше предпазни мерки някой да не го подслушва.

— Сигурен ли си, че са мъртви? — попита в телефона.

— Нямали са време да се измъкнат — отвърна мъжът от другата страна на линията. — Само Супермен би могъл да оцелее след такъв огън.

— Как, по дяволите, е станало?

— Доколкото знам, Макклюр им е полазил по нервите. Засякъл ги е и е насъскал приятелчетата си от отдела си след тях. Онези не са се отказали и са продължили подире му.

Пол забели очи. Защо трябваше да търпи тези некадърници? Но вече знаеше отговора. Тази администрация наемаше именно некадърници.

— И? — подкани той.

— Разпалили са се малко повече от нужното.

Пол трябваше да преброи до десет, преди да каже съвсем тихо:

— Наричаш стрелбата с пистолет на магистралата „разпалване“? Целта на мисията не беше ликвидиране, за бога!

Мълчание.

Очите на Пол като че ли щяха да изскочат от орбитите си.

— Със сигурност не беше.

— Сър — отвърна безтелесният глас, — те обаче определено са си мислели, че трябва да го ликвидират.