Ерик Лустбадер: Дъщерята на президента

Той скри папката и стисна ръката на Пол.

— Свършил си чудесна работа, Денис. Оценявам подкрепата ти, особено в тези дни, които са към края си.

— Аз презирам и не вярвам на Юкин точно колкото и вие, сър. Време е да бъде поставен на място. — Ръката на Пол се отклони към един бюст на президента Линкълн. — Като стана въпрос за това, прочетохте ли доклада, който ви дадох относно Китай?

— Още не. Пазех го за дългия полет.

— Ще съм благодарен, ако го обсъдим сега. В сърцето на Китай, зад кулисите, се разиграва дълбока промяна. Въпреки че трябваше да изостави комунизма в условията на новия, задвижван от принципите на икономиката международен пазар, режимът в Пекин реши, че не смее да прегърне капитализма открито. И все пак те имат нужда от идеология, защото както им показа Мао, идеологията е единственият начин да се обедини една огромна нация, съставена от толкова разнообразно население. Нашите многогодишни наблюдатели на Китай са получили намеци, че Пекин е решил тази идеология да е националният атеизъм.

— Но това е чудовищно — реагира президентът. — Трябва да пресечем това още в зародиш.

— Това, което безпокои наблюдателите ни на Китай, е, че възприемането на нова идеология може да е сигнал за други промени в политиката на Пекин и по-конкретно за нападение срещу Тайван. Затова задължително трябва да повдигнете въпроса пред Юкин. Той изобщо не харесва Пекин и неговите аспирации.

— Благодаря ти, Денис. Пекин ще бъде въпрос номер едно, веднага след като установя контрол над Юкин. — Президентът леко дръпна една завеса и погледна през прозореца към ескорта им. — Моята преторианска стража — промълви той.

— Възможно най-добрата — призна Пол.

— Но какво ще кажеш за след това? — тихо попита президентът. — Какво ще се случи след двайсет и един дена, когато предам юздите на властта на безбожния Едуард Карсън?

— Извинявайте, сър, но според разузнавателните доклади Едуард Карсън и съпругата му ходят на църква всяка неделя.

— Това е шега, разбира се. — Президентът сви устни, както правеше винаги, когато събитията му убягваха. — Този мъж обеща да финансира изследванията върху стволови клетки. Стволови клетки от неродени фетуси. — Той потръпна. — Е, какво очакваш? Той вярва в абортите, в убийството на безпомощни невинни същества. Кой ще ги защити, ако не ние? И става по-лошо. Бог да ни е на помощ, той не разбира каква голяма опасност поставя бракът между лица от един и същи пол върху моралните устои на обществото. Това подкопава самите принципи на семейството, които ние като американци смятаме за скъпи. — Президентът поклати благородническата си глава и цитира Йейтс: — „И кой зъл звяр, дочакал своя час, пълзи към Витлеем да се роди?“

— Сър…

— Не, не, Денис, той може да е от онези така наречени Първи американски светски проповедници или от П-2. — Президентът направи жест. — Онези мисионерски секуларисти, които са обладани от това, което те наричат — можеш ли да повярваш — ревностна липса на вяра в Бог. Откъде, по дяволите, се взеха?

Пол направи усилие да не трепне. Никой друг от администрацията нямаше куража да каже на президента, така че както обикновено на него се падна честта да сервира лошите новини, които действителността изпращаше на пътя на президента. Затова гилотината винаги висеше на петнайсет сантиметра над врата му.

— Боя се, че не знам, сър.

Президентът спря на място и се обърна към Пол.

— Ами, тогава разбери, по дяволите. Това е новата ти задача, Денис. Трябва да премахнем това раково образувание от родни предатели незабавно, защото те не са просто атеисти. Атеистите, слава богу, от дълго време си държат устата затворена. Знаят си мястото, което е извън ясно обозначените граници на богобоязливото общество. Нали сме християнска нация? — Президентът присви очи. — Не, тези подлеци не могат да спрат да надават вой за злото на религията, за това как те водят последната битка срещу теологическото жонгльорство. Боже господи, и ако това не е знак, че дяволът ходи между нас!

— Времето изтича, сър. — Както обикновено, работейки срещу единодействието на държавния секретар и на съветника по национална сигурност, Пол се опитваше да накара президента да се съсредоточи върху решенията, основани на реалността. — Засега П-2 остава напълно извън полезрение, а що се отнася до видимите Първи американски светски проповедници и другите подобни организации, които не са радикални…

— Не са радикални? — президентът се раздразни. — Всички тези настървени кучи синове са радикални. По дяволите, Денис, аз няма да подкрепям група родни терористи. Намери начин да ги премахнеш, и то бързо.