Ерик Лустбадер: Дъщерята на президента

Един от репортерите, протегнал микрофон към президента, си проби път към предната част на медийния вихър и се опита да надвика нарастващата глъчка. Никой не му обърна внимание, докато той не се промуши напред. С натискането на един бутон фалшивият микрофон падна и пред очите на всички блесна джобно ножче. Бдителните агенти на момента се приближиха към него и двама от тях го обезоръжиха, преборвайки го на най-горното стъпало, преди той да успее да нападне президента. Друг агент издърпа президента на относително безопасно място при отворения вход, а мъжът, който беше излязъл да посрещне държавния глава, се отдръпна в сянката от вътрешната страна на вратата.

Изведнъж проехтяха изстрели и агентът, който държеше президента, веднага го прикри с тялото си. Твърде късно. Върху ризата и реверите на президента се появиха три-четири червени петна.

— Щях да съм обречен на смърт — каза истинският президент, докато се придвижваше през другата страна на колониалното имение с характерните за него малки и бързи крачки.

Денис Пол, министър на вътрешната сигурност, който също беше наблюдавал тренировъчната операция на Сикрет Сървис, каза:

— Това е неблагоприятна последица от изборите, сър. Службите трябваше да наемат допълнително двеста и петдесет агенти, за да охраняват кандидатите. Имаше много малко време да бъдат обучени добре според обичайните изисквания.

Президентът направи гримаса.

— Слава богу, че нито един от тях не е от моя екип.

— Никога не бих позволил това да се случи, сър.

Президентът беше висок, с прошарена коса и притежаваше характерните неуловими признаци, произтичащи от властта. Той с успех беше преборил много свои политически опоненти както у дома, така и все по-често в чужбина. Министърът — мъж с масивно телосложение, брада и спираловидни уши като раковини — беше най-довереният съветник на президента. Поне веднъж, а често дори по два–три пъти на седмица президентът имаше грижата да се срещне на четири очи с него и да обсъдят както все по-нестабилния политически климат, така и някои деликатни въпроси, известни единствено на двама им.

В дружелюбно мълчание те минаха през талашитената входна врата и след това през макета на фасадата на колониалното имение. На най-горното стъпало агентът, който беше изиграл ролята на президента, вече се надигаше. Червените „изстрели“ от пейнтбол в гърдите бяха съсипали ризата и костюма му. Иначе беше невредим. „Убиецът“ му се приближи откъм моравата, носейки в ръка нещо като огнестрелно оръжие, което всъщност беше пушка за пейнтбол „Патфайндър ВТ-4“.

— Предположенията убиват — с ужасяващ авторитет изломоти един от инструкторите от службите към поверените му служители. — Теорията за убиец, който действа сам, е остаряла. В днешната епоха на действащи мрежи трябва да сме подготвени за координирани атаки — остри и вибриращи като камертони.

Докато главният инструктор даваше указания на екипа от Сикрет Сървис — а може би по-точната дума за това жестоко хокане беше критикуване, — президентът и министър Пол, следвани от контингента им служители на Сикрет Сървис, подбран лично от Пол, се придвижиха напред по алеята за коли. Намираха се в Белтсвил, Мериленд, в главното убежище на Сикрет Сървис, далеч от всичко и от всички, най-вече от любопитни очи и уши.

— Точно от този отговор се боях и затова настоявах лично да видя сценария — каза президентът. — Когато се срещна с руския президент след четири дни, искам да бъда абсолютно сигурен, че нашите хора са подготвени за всичко, включително за всичко, което П-2 може да ни сервира.

— Последният манифест, който получихме от П-2, е мръсен списък с така наречените грехове на администрацията: лъжи, изопачаване, принуда, изнудване — съобщи министър Пол. — Освен това са изтъкнали доказателства за връзките ни с големи петролни доставчици и някои предприемачи, предоставящи лична охрана. В отговор ние впрегнахме обичайните медийни източници и някои спецове да дискредитират този мръсен списък като бълнуванията на едно побъркано отцепническо ляво крило.

— Не допускай грешката да не приемаш тази организация на сериозно — отвърна президентът. — Те са терористи, при това ужасно добри.

— Същественото в случая е, че манифестът дори не намеква за убийство.

Президентът изсумтя.

— Ти щеше ли да го направиш, ако планираше да убиеш президента на Съединените щати?

— Сър, позволете ми да изтъкна, че терористите процъфтяват и печелят точки, като нарушават нормалния ритъм на живот. Затова, да, мисля си, че поне щяха да намекнат за предстоящо насилие.