Ерик Лустбадер: Дъщерята на президента

— А „Рандъм Хаус“? — обади се внезапно Нина, която седеше от дясната й страна. Наложи й се да повиши глас, за да надвика музиката.

— Какво за тях? — попита Али.

Сам, който седеше от другата й страна, леко се наклони към нея.

— Има предвид дали ще сключиш договор?

Сам носеше тъмен костюм с класическа кройка, официална бяла риза и раирана вратовръзка. Той беше висок и широкоплещест мъж със здраво телосложение, оредяваща кестенява коса, мек поглед и странно монашеско изражение. Нина имаше издължено, доста мрачно лице с предизвикателен нос и големи сини очи. Тя носеше сив камгарен костюм, практични обувки на нисък ток и бледосиня риза, закопчана до якичката. И двамата агенти от Сикрет Сървис бяха снабдени с миниатюрни слушалки, чрез които поддържаха връзка с колегите си от президентската автоколона.

— „Мемоарите на дъщерята на президента“. Е, в днешно време публичното унижение е медал за храброст, не е ли така? — Али подпря глава на седалката. — А, да, моята запленяваща сага. Аз самата нямам търпение да я прочета, така че мога да си представя как всички ще горят от желание да си я вземат.

— Няма да сключи договор — обърна се Нина към Сам над главата й.

— Мислиш ли? — попита той с насмешка. След миг на покритото му с белези от шарка лице се появи усмивка. — Правилно. Тя не е Парис Хилтън.

— Хей, слушайте — прекъсна ги Али. — Парис Хилтън първа е разбрала разликата между това сам да разкриваш неща за себе си и това другите да го правят вместо теб. Задала си е въпроса: „Защо да се боря срещу таблоидната култура, като мога да изкарвам пари от тази работа?“ И точно това е направила. Превърнала е разкриването на собствената личност в съвсем хладнокръвна дейност.

— Няма да изкараш Нина лъжкиня. Няма да сключиш договора. — Сам се намръщи. — Нали?

Али сви устни.

— Ако си мъж, ще се хванем на бас. — Де да можеше да не е толкова предсказуема.

Лимузината направи остър завой надясно по „Пенсилвания Авеню“, мина под четирите платна на шосе 395 и излезе на околовръстния път, който се виеше около обширната сграда на Капитолия.

Друга песен, „Неонова Библия“ на „Аркейд Файър“, разтресе лимузината и Али изненадано се усети, че гледа ръцете на Сам. Те бяха продълговати, мазолести, леко плашещи и й напомняха за Джак Макклюр. Нещо я прободе дълбоко и над нея се разстла мрак, сякаш траурен воал. Сигналът за тревога придоби целенасоченост. Имаше чувството, че наблюдава света като през телескоп.

Вече почти бяха стигнали до Капитолия. Придвижваха се бавно като през гъста, бухнала пяна. Тя забеляза тълпата от хора — висши служители, политици, охранители, военни от всички служби, репортери, знаменитости, папараци. Внушителното множество се отразяваше в затъмнените стъкла.

Тя осъзна колко е напрегнато тялото й.

— Къде е Джак?

— Моят стар приятел е по задачи — отвърна Сам. Но нещо в гласа му я разтревожи.

— Задачата му е да е тук, с мен. Татко обеща.

— Може и да стане — обади се Нина.

— Знаеш как стават тези неща, Али. — Сам се наведе напред и хвана вътрешната дръжка на вратата, докато колата спираше напълно.

— Не, не знам — каза тя. — Нямам идея. — Обзе я внезапен и необясним страх и усети докосването на траурния воал. — Искам да говоря с татко.

— Татко ти е зает, Али — каза Нина. — Знаеш го.

От страха й се надигна прилив на гняв. Разбира се, Нина беше права и това я накара да се почувства безпомощна.

— Тогава ми кажете къде е Джак — настоя тя. Зелените й очи блестяха на светлината на страничните лампи. — И не ми казвайте, че не знаете.

Нина въздъхна и погледна към Сам, който кимна.

— Факт е — каза Нина, — че не знаем къде е.

— Той не се появи тази сутрин — добави Сам.

Али усети леко пулсиране в ямката на шията.

— Защо не сте го намерили?

— Попитахме, разбира се — каза Сам.

— Али, истината е, че… — Нина млъкна. — Изчезнал е от екрана на радара.

Али се чудеше дали слабият писък, който се надигаше в гърлото й, щеше да си прокара път навън, и нервно започна да върти пръстена от злато и платина около пръста си.

— Намерете го — нареди тя кратко и ясно. — Искам да е с мен. — Но още докато говореше, разбра безполезността на думите си. Джак го нямаше. И щом Сикрет Сървис не можеха да го намерят, никой нямаше да успее.

Сам се усмихна окуражително.

— Джак лично ни избра да те пазим. Няма за какво да се тревожиш.

— Али, време е да тръгваме — нежно каза Нина.

Сам отвори вратата и пристъпи навън под бледото януарско слънце. Али го чу как зашепна в микрофона, а после го видя съсредоточено да слуша последните данни по сигурността.