Анди Макдермът - Свещената крипта

Почукване на вратата. Еди пусна босненеца вътре. Зек носеше устойчива на удар пластмасова кутия с размера на дипломатическо куфарче, както и войнишка торба. Огледа враждебните лица с пренебрежителен поглед преди да проучи тръбата.

— Това е размерът на вентилаторните шахти в ООН?

— Да — отвърна Еди.

Той пъхна кутията в единия край на тръбата и я натика навътре. Влизаше, но трудно.

— Голям късмет. Трябва да вземеш това с теб.

— Какво е то?

Зек издърпа обратно кутията и я отвори, разкривайки уред, който приличаше на разглобен скенер, монтиран върху прозрачен пластмасов резервоар с дълбочина около пет инча.

— Портативен уред за бързо прототипиране. Напълваш го…

— Аз съм използвал такова — намеси се Мат. — В сканиращата глава има два лазера и там, където се пресекат, веществото в резервоара се втвърдява. Така изграждат слой върху слой, също като триизмерна факс машина. Щом приключиш с копирането, просто го изваждаш от резервоара.

— И какво ще прави това нещо? — попита Еди.

Зек се усмихна сардонично.

— Ръката на жена ти. Утре ще ти дам мемори карта с нейния отпечатък.

Мат изгледа подозрително уреда.

— Каква му е резолюцията? Онези, които аз използвах, не бяха достатъчно прецизни, за да копират пръстови отпечатъци.

Зек се замисли за миг.

— В суб-милиметри, каквото и да означава това. Ще свърши работа.

— Дано да е така — изръмжа Еди.

Мат имаше още технически въпроси.

— А какво е веществото в резервоара — фотополимер или термопластичен прах? Колко време ще е необходимо докато изработи отпечатъка?

Наемникът се намръщи.

— Десет минути, а течността е в чантата — няма никакво значение каква е! — Той погледна Еди. — Трябва ти само да знаеш как работи. Щом отпечатъкът е готов, ще трябва да изчакаш да изстине до нужната температура, преди да го използваш. — Той отвори торбата и извади един дигитален термометър. — Освен отпечатъците, скенерът проверява и телесната температура.

Еди разтри челото си.

— Чудничко, още нещо, за което да се тревожа.

Зек прегледа чертежите.

— Как върви планът ти?

— Напредваме. Но трябва да поработим още, за да се получи наистина. Донесе си малката играчка, сега се разкарай от тук и ни остави да работим.

Без да се впечатли от обидата, Зек тръгна към коридора.

— Кодексът трябва да ми бъде донесен до утре през нощта. Ще чакам.

— Да — отвърна студено Еди. — Аз също. — Той изчака Зек да си тръгне и заключи вратата.

Мак излезе от кабинета.

— Копеле. През цялото време ми беше на мушката — само ако беше казал, можех да му пръсна главата.

— Не още — отвърна Еди. — Не мога да направя нищо, докато Нина не е в безопасност.

— Нали знаеш, че сигурно е получил заповед да те убие в мига, щом му предадеш онази книга? И че най-вероятно възнамеряват да убият и Нина?

Еди се усмихна тъжно.

— Разбира се, че го знам. Тогава в действие влиза план Б.

Индия

Рязко почукване по вратата откъсна Нина от мислите й.

От предишния ден стоеше затворена в стаята си; храната й се носеше там, а в коридора винаги стоеше пазач. Беше обмисляла бягство през прозореца, но той беше твърде високо, за да скочи оттам — освен това продължаваха да я следят с електронни сензори и малко след като отвори прозореца, пазачът влезе и й нареди да го затвори. Тя се надигна в леглото.

— Какво?

Влезе Тандон.

— Господин Коил иска да ви види.

Тя нямаше никакво желание да се среща с него, но реши, че поне ще разнообрази малко престоя си. Освен това всичко, което успееше да научи за плановете му, щеше да им бъде от полза.

— Добре. Води ме.

Тандон я поведе през двореца към една голяма стая с висок таван. В първия момент тя се зачуди дали не са я завели в някаква странна високотехнологична дискотека: стаята беше тъмна, в центъра и се издигаше странна куполообразна структура, в чиято вътрешност примигваха светлинки. Това бяха десетки големи плоскоекранни монитори, които бяха подредени така, че да образуват почти триста и шейсет градусова видеостена.

— Заповядайте, доктор Уайлд — извика Коил от вътрешността на инсталацията. Тандон й посочи една пролука между екраните. Тя примигна и влезе, изумена от гледката във вътрешността на купола. Всеки екран като че ли показваше нещо различно — предавания от телевизионни мрежи от цял свят, уебстраници, сложни компютърно генерирани графики и таблици, които непрекъснато се променяха.

Коил стоеше в средата пред една тясна стойка, която напомняше катедра, и гледаше към група монитори. Той вдигна ръка и направи жест на захващане и придърпване с показалец и палец. Информацията от няколко монитора се събра в единия от тях; отстрани се появиха нови фигури, готови да заемат мястото й. Той ги вкара в мониторите, след което вдигна ръка към ухото си, сякаш държеше невидим телефон, и започна да почуква във въздуха с другия си показалец. На екрана се появи курсор, който започна да се плъзга върху изображението на компютърната клавиатура, появила се върху образите. Нина осъзна, че сензорите, вградени в катедрата, разчитат движенията му: жестов контрол над технологията. След миг през говорителя се разнесе мъжки глас, който говореше на хинди. Коил му даде стегнати инструкции и свали ръката си, прекъсвайки разговора. Виртуалната клавиатура изчезна. Той провери екраните и се обърна към Нина.